Без него на рождения ми ден

Миналата седмица имах рожден ден. 34. Не съм от тези, дето обичат да празнуват шумно, но винаги каня най-близките – семейството, няколко приятели. Обаче тази година реших да не каня брат ми.

С него не сме се карали официално. Просто отношенията ни се развалиха от няколко години. Всичко започна, когато си купих апартамент, а той подхвърли: „Хубаво е, че родителите ни така те бутат.“ Не беше истина. Сам си го изкарах, с ипотека, с бачкане по 10-12 часа. Но това ме жегна.

Оттогава, всеки път, когато се видим, усещам някакъв сарказъм в тона му. Коментарчета за колата ми, за работата ми, за това как „все успявам“. А аз мълча. Гледам да не се конфронтирам. Но тази година реших – край. Няма да го каня. Нека разбере, че не го искам в живота си, ако ще само да пуска забележки.

Рожденият ден мина добре. Смях, торта, подаръци. Само майка ми попита: „А къде е брат ти?“ Отговорих: „Ами, може би не го сметнах за нужен тази година.“

След няколко дни получих съобщение от него: „Явно вече не съм част от семейството. ОК. Успех.“