Мързел
Леност и отказ от отговорност
Намерени 4 гряха в категория "Мързел"
Провалих кандидатстването си поради мързел
Аз съм 18-годишна абитуриентка и мечтаех да уча архитектура. Дълго време разглеждах университети, подготвях папки, посещавах уъркшопи. Когато дойде времето да подам документи, започнах да отлагам. Всичко ми се струваше сложно – трябвало да събера препоръки, да превеждам дипломи, да попълвам формуляри. Вместо това гледах сериали, излизах с приятели и си казвах, че има време. Майка ми напомняше, баща ми предлагаше помощ, но аз отбягвах темата. Крайната дата се приближи и реших да изпратя документите онлайн. Оказа се, че системата иска писмо за мотивация, което дори не бях започнала. Изнервих се, отворих файла, но в главата ми беше празно. Така пропуснах срока. В училище всички се радваха, че са били приети; аз се усмихвах, а вътре кипях от яд към себе си. Казах на родителите ми и те бяха разочаровани, но и разбиращи. Сега работя временно в кафене, за да си събера пари, и се готвя да кандидатствам следващата година. Осъзнавам, че мързелът ми коства цели шест месеца. Разбрах, че ако искам нещо, трябва да действам навреме, а не да чакам последната минута.
Мързелът ме поглъща: ден в леглото
Аз съм 19-годишен студент и открито признавам, че мързелът ме поглъща. През последната година пропуснах повече лекции, отколкото посетих. Вместо да стана сутрин за занятия, предпочитам да спя до обед. Когато най-накрая се изтръгна от леглото, хващам телефона, скролвам TikTok и YouTube и си внушавам, че “само пет минутки”, които винаги се превръщат в часове. Ако има домашно, го отлагам до последния момент или изобщо не го предавам. Така оцелявах семестър след семестър, лъжайки родителите ми, че уча много. А те се гордееха с мен, без да знаят, че всъщност се въртя на дивана с чипс. Дори когато ми задават въпроси за специалността, го отминавам с шеги. Мързелът ми се отразява и на отношенията в къщи. Майка ми ме моли да помогна за готвенето или да почистя, но аз я карам сама да свърши всичко, защото “съм уморен” от “учене”. С брат ми почти не излизаме, защото винаги намирам извинения да остана вътре пред компютъра. Когато приятелите ми тренират или работят, аз лежа и си казвам, че ще започна “от утре”. Постоянно обещавам на себе си, че ще започна да спортувам, ще си направя режим и ще бъда по-организиран, но спазвам едва ден. Знам, че мързелът е моя отговорност. Никой не ме спира да ставам рано и да действам. Хващам се, че избягвам задълженията си от страх да не се изложа. Лесно е да остана в леглото, но това убива амбицията ми. Този грях е тежкъ, защото губя време, което никога няма да се върне. Искам да го призная, за да се мотивирам да се променя. От днес насетне ще се опитам да ставам с будилник, да си пиша задачи и да се движа повече. Надявам се споделянето тук да е първата стъпка към борбата с мързела.
Ще уча утре… май
Не знам защо всички очакват толкова от мен. Майка ми все ме натиска с „училището е най-важното“, баща ми пита как вървят „целите“ ми… А аз просто искам да си лежа и да не ме закачат. Миналия месец трябваше да уча за важен изпит по математика. Учителката ни предупреди: „Този тест ще ви определи крайната оценка.“ Имах две седмици. През първата гледах TikTok, направих си нов плейлист, подреждах си гардероба (все едно това някога ми е било важно). Казвах си: „Още има време, утре ще се захвана.“ После дойде втората седмица. Същото. Един ден даже реших „да се настроя психически“ и просто стоях и си зяпах тавана. Вечерта преди теста се паникьосах, взех някакви стари листи, отворих YouTube с уроци, но всичко ми се размаза в главата. Резултатът: двойка. Първата ми по този предмет. Не плаках. Просто седях и се чудех – как така позволих да се случи? Майка ми, разбира се, побесня. А аз само казах: „Ще го оправя.“ Ама дълбоко в себе си знам – няма гаранция. Ако пак оставя всичко за после? И ето ме – отново си лежа, скролвам и си мисля, че трябва да уча. Ще уча. Утре. Обещавам.
Измислих си бърнаут, за да си почивам три месеца
Работя в IT фирма — дистанционно, от вкъщи, с гъвкаво работно време и хубава заплата. Имам всичко, за което мнозина мечтаят: лаптоп от компанията, бонуси, стол от 600 лева. И все пак… нямам никакво желание да работя. Започна с едно „съвсем леко“ прегаряне. Или поне така си го обясних. Първо спрях да вдигам на колеги в Slack. После спрях да се включвам на срещите. Казах, че имам проблеми с интернета. След седмица казах на мениджъра, че не се чувствам добре психически. Той, разбира се, веднага реагира загрижено: „Ние сме до теб. Вземи си почивка, колкото трябва.“ И така започна. Лекар ми написа епикриза с „изтощение от натоварване“. Получих 30 дни болничен. Лежах, играх игри, гледах сериали, поръчвах си храна. Казвах на всички, че „работя върху себе си“. Когато срокът изтече, си измислих нова история — че съм на терапия и още не мога да се върна. Подадох нов болничен. После още един. Никой не пита. Всеки се прави на съпричастен. Истината е, че не съм ходил на терапия. Не съм изпил и едно хапче. Просто… не ми се бачка. И нямам желание да се преструвам. Единственото нещо, което правя всеки ден, е да си навивам алармата в 08:59, за да мина онлайн в Slack, ако някой реши да ме потърси. После си лягам пак. Станах майстор на оправданията. Вече имам готов списък с неща, които мога да кажа: • „Имам терапевтична сесия“ • „Мозъчната мъгла е по-силна днес“ • „Опитвам се да бъда функционален, но е трудно“ А всъщност… просто не искам да отварям Visual Studio Code. Не искам да пиша нищо. И съм напълно окей с това. Понякога ме гризе съвестта. После минава. Защото мързелът е като топло одеяло – веднъж като се увиеш, не ти се излиза. Знам, че е грешно. Знам, че лъжа. Но все пак… заслужавам ли огън или опрощение?