Похот
Необуздани желания и похотливи мисли
Намерени 12 гряха в категория "Похот"
Флиртувам с всички за внимание
Аз съм 17-годишна гимназистка и обичам вниманието. От малка съм свикнала да бъда в центъра на компанията – разказвам смешки, танцувам, снимам се. В последно време забелязах, че флиртът ми дава моментна доза адреналин. В училище свалях погледа към момчета от други класове, писах им в социалните мрежи, усмихвах се загадъчно. Някои се радваха, други се объркваха. Случи ми се да обещая срещи на двама различни в един ден, защото ми беше интересно как ще реагират. Приятелките ми ме предупредиха, че играя с чувства, но аз им отговарях, че всичко е невинно. Един ден, когато две момчета се скараха помежду си пред училище, осъзнах, че прекрачвам границата. Видях болка в очите им и разбрах, че за мен това е игра, но за някого е разбито сърце. Оттогава се опитвам да спра с безсмислените закачки. Вниманието е приятно, но не и ако идва за сметка на чужди чувства. Учителя ни по психология ни обясни, че желанието за внимание често прикрива нужда от признание. Реших да търся признанието в талантите си – започнах да пиша кратки разкази и да пея в училищния хор. Чувствам се по-истинска, когато получавам уважение за нещо, което съм изградила, а не за поредната усмивка.
🔞 Влюбих се в женен мъж
На 22 години съм и работя в маркетингова агенция. Преди няколко месеца започнахме проект с външен консултант, който е в края на трийсетте и явно женен. В началото го възприемах просто като колега – харизматичен, със самочувствие, но нищо повече. Постепенно разговорите ни станаха по-лични. Споделяше за интересите си, за трудностите в брака си. Аз слушах и усещах как се увличам. Един ден останахме до късно в офиса и между нас се случи нещо, което не би трябвало. Бях наясно, че той има семейство, но оправдавах себе си, че бракът му не върви и че помежду ни има "истинско" чувство. Срещите ни станаха тайни, криех се от колегите си и лъжех приятелките си. Всеки път, когато се прибирах вкъщи, ме глождеше вина. Виждах снимките му с жена му и детето му, които сам ми беше показал, и си мислех какво причинявам. Миналата седмица жена му го е заподозряла и той панически ми каза да не му пиша. Оттогава се чувствах изоставена и използвана. Разбрах, че съм позволила на похотта да замъгли морала ми. Сега се опитвам да прекъсна тази зависимост – изтрих контактите му, потърсих психолог и се опитвам да простя на себе си. Важно е да знам, че заслужавам любов, в която няма лъжи и тайни.
🔞 Не мога да си държа ръцете при себе си
На 20 години съм и сексуалните ми желания са извън контрол. Изглежда смешно за някои, но за мен е реален проблем. Използвам всички възможни приложения за запознанства и пиша на десетки момичета, без да мисля за последствията. Миналото лято дори имах афера с колежка, която беше сгодена. След работата оставахме уж да допишем отчети, но завършвахме на бюрото. Знам, че е грешно, но похотта ми замъглява разума. После ме поканиха на ергенско парти на приятел; опознах негова приятелка и същата вечер се озовахме в банята. Бях толкова пиян, че едва си спомням детайлите, но на следващия ден изпитах огромна вина. Наскоро започнах да пиша на сестрата на бившата ми приятелка. С нея сме спали само два пъти, но това беше като бомба. Знам, че ако бившата ми научи, ще я нараня безвъзвратно. Оправдавам се, че съм млад и експериментирам, но реално използвам хората. Никога не съм се замислял за риска от болести или за чувствата на жените. Дори приятелите ми започнаха да ме подиграват, че нямам спирачки. Понякога похотливите мисли идват изневиделица. Мога да съм в лекция и внезапно да започна да фантазирам. Използвах порно, за да се освобождавам, но с времето то вече не ми беше достатъчно и започнах да търся реални преживявания. Това ме кара да се чувствам зависим. Знам, че така разрушавам репутацията си и че се отнасям нечестно към другите. Опитвам се да се контролирам, но импулсите често са по-силни от волята. Започнах да чета за сексуална зависимост и да мисля да потърся терапевт. Надявам се, че ако споделя тук, ще намеря подкрепа и хора, които са се справили с подобни проблеми. Не искам да нараня повече никого и искам да се науча на уважение към партньорите.
Тя от съседния отдел
Аз съм 22-годишен младеж, работя в нов технологичен стартъп. От няколко месеца все не мога да си изкарам от главата едно момиче от съседния отдел. Работим на различни етажи, но се срещаме в асансьора и в кухнята за кафе. Имам приятелка от гимназията, с която сме заедно от години, но мисълта за колежката ми е обсебваща. Всеки път, когато тя влезе в стаята, усещам сърцето ми да се разтупти и не мога да се концентрирам. Започнах да си намирам повод да слизам до офиса ї „случайно“, за да я видя за няколко минути. В главата си си представям как я прегръщам, как се смея с нея, как вечеряме и се прибираме заедно. Чувствам се виновен, защото никога не съм изневерявал на приятелката си и обичам връзката ни. Но тази похотлива фантазия ме кара да се чувствам жив. Не съм споделил на никого. Единствено най-близкият ми приятел знае, че постоянно говоря за „момичето от дизайна“. Наскоро имахме тийм билдинг. Тя седна до мен, говорихме за музика, за пътувания. Изпих няколко бири и смелостта ми порасна. Казах ї, че обичам усмивката ї. Тя се засмя и ми каза, че я карам да се изчервява. Допирът на ръката ї до моята ме разтрепери. До края на вечерта не се случи нищо повече, но аз едва не се прибрах с нея. Вместо това я изпратих до таксито и се прибрах при приятелката си, където ме гризеше вина. Оттогава отново си представям сценарии. Искам да спра да мисля за нея, но всеки ден я срещам. Знам, че трябва да съм честен с приятелката си, но ме е страх да не я изгубя. Това мой грях ли е? Похотливият ми ум ме кара да мечтая за неща, които може би никога няма да се случат.
Тя от съседния отдел
Аз съм 22-годишен младеж, работя в нов технологичен стартъп. От няколко месеца все не мога да си изкарам от главата едно момиче от съседния отдел. Работим на различни етажи, но се срещаме в асансьора и в кухнята за кафе. Имам приятелка от гимназията, с която сме заедно от години, но мисълта за колежката ми е обсебваща. Всеки път, когато тя влезе в стаята, усещам сърцето ми да се разтупти и не мога да се концентрирам. Започнах да си намирам повод да слизам до офиса ї „случайно“, за да я видя за няколко минути. В главата си си представям как я прегръщам, как се смея с нея, как вечеряме и се прибираме заедно. Чувствам се виновен, защото никога не съм изневерявал на приятелката си и обичам връзката ни. Но тази похотлива фантазия ме кара да се чувствам жив. Не съм споделил на никого. Единствено най-близкият ми приятел знае, че постоянно говоря за „момичето от дизайна“. Наскоро имахме тийм билдинг. Тя седна до мен, говорихме за музика, за пътувания. Изпих няколко бири и смелостта ми порасна. Казах ї, че обичам усмивката ї. Тя се засмя и ми каза, че я карам да се изчервява. Допирът на ръката ї до моята ме разтрепери. До края на вечерта не се случи нищо повече, но аз едва не се прибрах с нея. Вместо това я изпратих до таксито и се прибрах при приятелката си, където ме гризеше вина. Оттогава отново си представям сценарии. Искам да спра да мисля за нея, но всеки ден я срещам. Знам, че трябва да съм честен с приятелката си, но ме е страх да не я изгубя. Това мой грях ли е? Похотливият ми ум ме кара да мечтая за неща, които може би никога няма да се случат.
Колежката
С нея се познаваме от почти година. Работим в една сграда, но в различни фирми. Запознахме се в асансьора. Усмихна ми се първа. Оттогава винаги, когато се засечем, си казваме „здрасти“, но не от онези празни, а с очи, които сякаш търсят продължение. Никога не съм си позволявал нещо. Имам приятелка, живеем заедно, не сме идеални, но я обичам. Или поне така си мислех. Миналата седмица, вечерта, пак я видях. Беше с нова прическа, различен парфюм – и отново този поглед, малко по-дълъг от нужното. Разменихме няколко думи. После тя ме попита: „Искаш ли да изпием по нещо? Няма нищо лошо в това, нали?“ И ето ме, седя с нея в някакво полупразно барче до офиса, с чаша в ръка и стомах на възел. Говорим за всичко – музика, книги, какво мразим в хората. Тя ми се смее така, както никой не го прави напоследък. Слагам ръка на масата, неволно близо до нейната. Тя не я отдръпва. В този миг, всичко в мен вика да се наведа, да я целуна, да пренебрегна реалността за един следобед. Но не го направих. Прибрах се късно, миришещ на чужд парфюм. Гаджето ми нищо не попита. Аз също нищо не казах. Но не мога да спра да мисля – ако още веднъж ме покани?
Служебно обучение с колежката
Миналата седмица бях на служебно обучение във Велико Търново – тридневен семинар, с преспиване в хотел. Не очаквах нищо особено, дори малко ме дразнеше, че трябва да се отделя от рутината. Но още първата вечер нещата се промениха. След лекциите, повечето колеги решиха да останат в ресторанта на хотела. И аз слязох – ей така, за по една бира. Седнах в края на масата и точно до мен – Калина. Не бях я виждал преди, явно беше от друг офис. Черна коса, кожа като порцелан, и онзи тип усмивка, която усещаш в стомаха. Говорихме, смяхме се, разменихме разни работни клюки. И после тя каза: „Ако искаш, да се качим горе – имам още вино.“ Не знам какво ме удари. Знаех, че не бива. Женен съм. Имам дете. Но се усмихнах и тръгнах след нея. На вратата ѝ спрях. Сърцето ми биеше, като че ли тийнейджър съм. Тя отключи и се обърна към мен: „Само да знаеш – не очаквам нищо. Просто ми е приятно.“ И тогава, за секунда, ми мина мисълта да ѝ кажа „лека нощ“ и да си тръгна. Но не го направих. Преспах при нея. Цяла нощ. На сутринта се почувствах като друг човек – и не в хубавия смисъл. Не съм казал нищо на жена си. Калина също не го е повдигала. Но не спирам да мисля – това ли съм аз? Или просто се поддадох на моментна слабост?
Спах с гаджето на майка ми. И той дори не съжалява.
Бях на 19, когато тя се влюби. Майка ми. След години самота, разбито сърце и лоши мъже, най-сетне намери „своя човек“. Иван. 42. Строителен предприемач с брадичка тип “внимание, алфа мъжкар”, златен ланец и аромат на скъп одеколон. Приех го. Усмихвах му се. Наричах го „бат Иво“ пред приятелките си. Но тайно… гледах татуировката на гърдите му, когато се размъкваше без тениска из хола. Майка ми работеше на смени. И често оставяхме само двамата вкъщи. Първо мълчахме. После говорехме. После започнахме да се закачаме. Един ден гледах филм на дивана. Той седна до мен. Докосна коляното ми, уж случайно. Аз не го дръпнах. — Знаеш ли, че не си дете вече? — прошепна. — Знам — отвърнах. И се наведох към него. Целувката ни беше бавна. Неприлична. Без вина. А може би с прекалено много. Отидохме в спалнята на майка ми. Свалих му колана. Той ми вдигна блузата. Прозорецът беше отворен, а навън пееха щурци. А аз… бях напълно съзнателна какво правя. След това легнах до него в леглото ѝ. Той запали цигара. Усмихна се и каза: — Ако не казваш, няма проблем. И аз не казах. Повтаряхме го още няколко пъти. Винаги, когато тя не беше там. Един път дори докато беше под душа. Станахме бързи. Безшумни. Ненаситни. Сега той вече не е с майка ми. Напусна я. Каза, че „не са на една честота“. А мен още ме следи в Instagram. Слага лайкове на селфитата ми. Понякога си мисля, че тя усеща. Но никога не ме е попитала. Може би защото не иска да чуе отговора. Аз пък не съжалявам. Не и напълно. В онзи момент… усещах, че държа власт. И тя ми хареса.
Правихме го в библиотеката… между рафтовете с класика
Уча българска филология. Да, знам – звучи скучно, старомодно и „за зубрачки“. Но библиотеката на университета… тя крие повече истории от всички книги вътре. Запознах се с него в час по съвременна литература. Преписвах си лекции, а той ми подаде бележка: „Тази тема е скучна. Искаш ли да четем по-друг начин?“ Усмихнах се. Започна с шеги, после съобщения, после кафе „само като колеги“. След това изведнъж и двамата открихме, че обожаваме книгите на Вапцаров… и езиците на телата си. Библиотеката стана нашето тайно място. Винаги на третия етаж. Там, където почти никой не стъпва, защото мирише на мухъл и стара хартия. Първо беше само целувка. Между „Под игото“ и „Тютюн“. После ръцете му трепнаха под ризата ми. След това всичко избухна. Правихме го прави. На колене. С лице към стената. С отворени рафтове, които проскърцваха. И страх, че някой ще ни хване. Веднъж библиотекарката дойде да провери какво търсим. Той отвори книга и зачете с английски акцент, аз кимах сериозно. А после, щом тя се отдалечи… свалих бельото си под полата. Без да каже нищо, той се върна при мен. В онзи момент не съществуваше нищо друго. Нито авторите. Нито правилата. Нито моралът. Само телата ни, парата по стъклото и дъхът ми, който звучеше по-силно от всяка лекция. Никога не говорихме за чувства. Само за текстове. За цитати. И за следващата ни „среща“. Сега е в чужбина. Не сме се чували от месеци. Но всеки път, когато мина покрай онзи рафт… усещам как сърцето ми прескача. И бедрата ми – леко потръпват. Понякога си мисля, че може би това беше мръсно. Неприлично. Грях. А понякога си казвам – може би това беше най-истинското четене, което съм правила.
Преструвах се, че идвам за уроци по английски… но не учехме граматика
Всичко започна невинно. Пуснах обява, че търся частни уроци по английски — „native speaker preferred“, за да оправя разговорния си език. Обади ми се един британец, живеел тук от няколко години. Първата среща мина стандартно – граматика, няколко фрази, кафе. Беше около 40-годишен, с лек акцент, интелигентен, спокоен. Аз – на 22, „мотивирана“ студентка, която искаше да стане по-добра в small talk-а. Но още на второто занятие нещата се промениха. Говорехме за думи, свързани с чувства. Той ми каза „desire“, аз казах „temptation“. Усмихнахме се. Третият път седяхме по-близо. Колената ни се докоснаха. Неволно. Или не съвсем. На четвъртия урок вече носех червило. Без учебник. Само тетрадка и вътрешно напрежение. Прочете ми текст за „physical attraction“. Докато четеше, гледаше устните ми. Казах му, че думите му звучат по-добре без превод. Той се наведе и ме целуна. Никой от нас не каза нищо. Просто замълчахме. А след това… се преместихме на дивана. Уроците по английски продължиха — но вече само в понеделник, сряда и петък, между 18:00 и 19:00. Стана нещо като график. Никога не говорехме за чувства. Само за изрази като „let’s keep it casual“, „no strings attached“, „you’re improving fast“. Не го исках за приятел. И той не ме искаше за ученичка. Беше… уговорка. Тайна. Наслада. Веднъж, докато бях по бельо, все пак го попитах дали според него е грешно. Усмихна се и каза: — Not when you look at me like that. След два месеца си намерих друг преподавател. По-възрастен. По-сдържан. И скучен. Но понякога си мисля за онези уроци. Не за думите. А за ръцете. За топлината. За това как похотта може да се скрие в нещо толкова невинно като „аз искам да уча“. Мислиш ли, че това ме прави развратна? Или просто човешка?
Аз съм доброто момиче… но не и в петък вечер
Казвам се А. и съм на 19. Родителите ми мислят, че съм кротка, че уча усърдно и че имам „доброто влияние“ върху приятелките си. Истината? В петък вечер ставам съвсем друга. Миналата седмица излязохме с момичетата в един нов бар. Облякох рокля, която обикновено не нося – къса, прилепнала, с цепка до бедрото. Почувствах се различна още щом се погледнах в огледалото. Някак по-силна… и гладна. Не за храна. Там беше той. Барманът. Синеоки, татуиран, точно от типа, който майка ми нарича „проблем“. Поръчах коктейл, но погледът ми искаше нещо друго. Той ми се усмихна. Казах му името си. Той не каза своето, но ми намигна и ми подаде втория коктейл „от заведението“. Половин час по-късно бях зад бара с него. Устните му имаха вкус на мента и ром. Не помня как се стигна до тоалетната. Но помня как дръпна бикините ми настрани. Помня парата на огледалото, как записа номера ми с пръст по замъгленото стъкло. И помня, че излязох оттам с разрошена коса и усмивка, която не беше за родителски очи. На следващата сутрин ми написа: „Петък пак?“. Изтрих съобщението, преди майка ми да го види. Но после написах: „Само ако е в тоалетната пак“. Аз съм доброто момиче. През деня. Но след 22:00… предпочитам да съм нечий грях. Според теб… заслужавам ли да отида в ада?
Винаги съм бил „най-добрият приятел“
Казвам се Алекс и съм на 17 години. Винаги съм бил „най-добрият приятел“ в компанията – този, който дава съвети за гаджета, слуша любовни драми и се опитва да бъде неутрален. Но миналата седмица се случи нещо, което разтърси всичко в мен – нещо, за което не исках да призная дори на себе си. Беше обедната почивка в училище. Аз и приятелите ми седяхме край фонтана в двора и разглеждахме стари мемета в телефона ми. Изведнъж видях как Мария минава покрай нас – тази съученичка с дълга кестенява коса, усмивка на безгрижно момиче и очи, които сякаш виждат директно в душата ти. Сърцето ми започна да бие по-бързо и въпреки че се преструвах, че нищо не се е случило, ръцете ми се разтрепериха. След час химия, Мария се върна към локалното бюфетче, за да си купи сандвич. Тогава реших – няма да я оставя да си тръгне така просто. Събрах смелост и се доближих, като се престорих, че търся телефонен заряден кабел. Тя се обърна, усмихна се и каза: „Той е в чантата ми.“ С ръка, която не спираше да трепери, посегнах към чантата ѝ и протегнах ръка да взема кабела. Срещнах дланта ѝ и усетих топлина, която мина по цялата ми ръка. В същия миг светът заглъхна. Видях как ръцете ни се допират и се отпуснах – момент на чиста, невинна, но толкова силна похот, че не можех да се усмихна. Отвърнах поглед – и тя погледна в моите очи. Очите ѝ бяха малко объркани, но не и уплашени. Усетих, че трябва да кажа нещо смислено, но вместо думи изскочи шепот: „Обичаш ли ме?“ Тя се засмя леко, после кимна и каза: „Може би…“ Нямах представа какво последва – няколко неловки секунди, в които дишането ми беше спряло. После Мария извади кабела и го пъхна в раницата си. „Благодаря“, каза тихо, и се обърна да тръгне. Стоях и гледах гърба ѝ, докато се изчезваше зад ъгъла на коридора. Вече не бях просто „най-добрият приятел“. Вече бях онзи, който усеща вълнение при всяка нейна усмивка и тръпката от допира на ръцете ни. И макар да не знам накъде ще ни отведе това, за пръв път в живота си изпитах похот, която не беше просто физическо желание – беше смесица от вълнение, страх и надежда, че може би следващия път ще държа нейната ръка още по-силно.