Похот
Необуздани желания и похотливи мисли
Намерени 5 гряха в категория "Похот"
Спах с гаджето на майка ми. И той дори не съжалява.
Бях на 19, когато тя се влюби. Майка ми. След години самота, разбито сърце и лоши мъже, най-сетне намери „своя човек“. Иван. 42. Строителен предприемач с брадичка тип “внимание, алфа мъжкар”, златен ланец и аромат на скъп одеколон. Приех го. Усмихвах му се. Наричах го „бат Иво“ пред приятелките си. Но тайно… гледах татуировката на гърдите му, когато се размъкваше без тениска из хола. Майка ми работеше на смени. И често оставяхме само двамата вкъщи. Първо мълчахме. После говорехме. После започнахме да се закачаме. Един ден гледах филм на дивана. Той седна до мен. Докосна коляното ми, уж случайно. Аз не го дръпнах. — Знаеш ли, че не си дете вече? — прошепна. — Знам — отвърнах. И се наведох към него. Целувката ни беше бавна. Неприлична. Без вина. А може би с прекалено много. Отидохме в спалнята на майка ми. Свалих му колана. Той ми вдигна блузата. Прозорецът беше отворен, а навън пееха щурци. А аз… бях напълно съзнателна какво правя. След това легнах до него в леглото ѝ. Той запали цигара. Усмихна се и каза: — Ако не казваш, няма проблем. И аз не казах. Повтаряхме го още няколко пъти. Винаги, когато тя не беше там. Един път дори докато беше под душа. Станахме бързи. Безшумни. Ненаситни. Сега той вече не е с майка ми. Напусна я. Каза, че „не са на една честота“. А мен още ме следи в Instagram. Слага лайкове на селфитата ми. Понякога си мисля, че тя усеща. Но никога не ме е попитала. Може би защото не иска да чуе отговора. Аз пък не съжалявам. Не и напълно. В онзи момент… усещах, че държа власт. И тя ми хареса.
Правихме го в библиотеката… между рафтовете с класика
Уча българска филология. Да, знам – звучи скучно, старомодно и „за зубрачки“. Но библиотеката на университета… тя крие повече истории от всички книги вътре. Запознах се с него в час по съвременна литература. Преписвах си лекции, а той ми подаде бележка: „Тази тема е скучна. Искаш ли да четем по-друг начин?“ Усмихнах се. Започна с шеги, после съобщения, после кафе „само като колеги“. След това изведнъж и двамата открихме, че обожаваме книгите на Вапцаров… и езиците на телата си. Библиотеката стана нашето тайно място. Винаги на третия етаж. Там, където почти никой не стъпва, защото мирише на мухъл и стара хартия. Първо беше само целувка. Между „Под игото“ и „Тютюн“. После ръцете му трепнаха под ризата ми. След това всичко избухна. Правихме го прави. На колене. С лице към стената. С отворени рафтове, които проскърцваха. И страх, че някой ще ни хване. Веднъж библиотекарката дойде да провери какво търсим. Той отвори книга и зачете с английски акцент, аз кимах сериозно. А после, щом тя се отдалечи… свалих бельото си под полата. Без да каже нищо, той се върна при мен. В онзи момент не съществуваше нищо друго. Нито авторите. Нито правилата. Нито моралът. Само телата ни, парата по стъклото и дъхът ми, който звучеше по-силно от всяка лекция. Никога не говорихме за чувства. Само за текстове. За цитати. И за следващата ни „среща“. Сега е в чужбина. Не сме се чували от месеци. Но всеки път, когато мина покрай онзи рафт… усещам как сърцето ми прескача. И бедрата ми – леко потръпват. Понякога си мисля, че може би това беше мръсно. Неприлично. Грях. А понякога си казвам – може би това беше най-истинското четене, което съм правила.
Преструвах се, че идвам за уроци по английски… но не учехме граматика
Всичко започна невинно. Пуснах обява, че търся частни уроци по английски — „native speaker preferred“, за да оправя разговорния си език. Обади ми се един британец, живеел тук от няколко години. Първата среща мина стандартно – граматика, няколко фрази, кафе. Беше около 40-годишен, с лек акцент, интелигентен, спокоен. Аз – на 22, „мотивирана“ студентка, която искаше да стане по-добра в small talk-а. Но още на второто занятие нещата се промениха. Говорехме за думи, свързани с чувства. Той ми каза „desire“, аз казах „temptation“. Усмихнахме се. Третият път седяхме по-близо. Колената ни се докоснаха. Неволно. Или не съвсем. На четвъртия урок вече носех червило. Без учебник. Само тетрадка и вътрешно напрежение. Прочете ми текст за „physical attraction“. Докато четеше, гледаше устните ми. Казах му, че думите му звучат по-добре без превод. Той се наведе и ме целуна. Никой от нас не каза нищо. Просто замълчахме. А след това… се преместихме на дивана. Уроците по английски продължиха — но вече само в понеделник, сряда и петък, между 18:00 и 19:00. Стана нещо като график. Никога не говорехме за чувства. Само за изрази като „let’s keep it casual“, „no strings attached“, „you’re improving fast“. Не го исках за приятел. И той не ме искаше за ученичка. Беше… уговорка. Тайна. Наслада. Веднъж, докато бях по бельо, все пак го попитах дали според него е грешно. Усмихна се и каза: — Not when you look at me like that. След два месеца си намерих друг преподавател. По-възрастен. По-сдържан. И скучен. Но понякога си мисля за онези уроци. Не за думите. А за ръцете. За топлината. За това как похотта може да се скрие в нещо толкова невинно като „аз искам да уча“. Мислиш ли, че това ме прави развратна? Или просто човешка?
Аз съм доброто момиче… но не и в петък вечер
Казвам се А. и съм на 19. Родителите ми мислят, че съм кротка, че уча усърдно и че имам „доброто влияние“ върху приятелките си. Истината? В петък вечер ставам съвсем друга. Миналата седмица излязохме с момичетата в един нов бар. Облякох рокля, която обикновено не нося – къса, прилепнала, с цепка до бедрото. Почувствах се различна още щом се погледнах в огледалото. Някак по-силна… и гладна. Не за храна. Там беше той. Барманът. Синеоки, татуиран, точно от типа, който майка ми нарича „проблем“. Поръчах коктейл, но погледът ми искаше нещо друго. Той ми се усмихна. Казах му името си. Той не каза своето, но ми намигна и ми подаде втория коктейл „от заведението“. Половин час по-късно бях зад бара с него. Устните му имаха вкус на мента и ром. Не помня как се стигна до тоалетната. Но помня как дръпна бикините ми настрани. Помня парата на огледалото, как записа номера ми с пръст по замъгленото стъкло. И помня, че излязох оттам с разрошена коса и усмивка, която не беше за родителски очи. На следващата сутрин ми написа: „Петък пак?“. Изтрих съобщението, преди майка ми да го види. Но после написах: „Само ако е в тоалетната пак“. Аз съм доброто момиче. През деня. Но след 22:00… предпочитам да съм нечий грях. Според теб… заслужавам ли да отида в ада?
Винаги съм бил „най-добрият приятел“
Казвам се Алекс и съм на 17 години. Винаги съм бил „най-добрият приятел“ в компанията – този, който дава съвети за гаджета, слуша любовни драми и се опитва да бъде неутрален. Но миналата седмица се случи нещо, което разтърси всичко в мен – нещо, за което не исках да призная дори на себе си. Беше обедната почивка в училище. Аз и приятелите ми седяхме край фонтана в двора и разглеждахме стари мемета в телефона ми. Изведнъж видях как Мария минава покрай нас – тази съученичка с дълга кестенява коса, усмивка на безгрижно момиче и очи, които сякаш виждат директно в душата ти. Сърцето ми започна да бие по-бързо и въпреки че се преструвах, че нищо не се е случило, ръцете ми се разтрепериха. След час химия, Мария се върна към локалното бюфетче, за да си купи сандвич. Тогава реших – няма да я оставя да си тръгне така просто. Събрах смелост и се доближих, като се престорих, че търся телефонен заряден кабел. Тя се обърна, усмихна се и каза: „Той е в чантата ми.“ С ръка, която не спираше да трепери, посегнах към чантата ѝ и протегнах ръка да взема кабела. Срещнах дланта ѝ и усетих топлина, която мина по цялата ми ръка. В същия миг светът заглъхна. Видях как ръцете ни се допират и се отпуснах – момент на чиста, невинна, но толкова силна похот, че не можех да се усмихна. Отвърнах поглед – и тя погледна в моите очи. Очите ѝ бяха малко объркани, но не и уплашени. Усетих, че трябва да кажа нещо смислено, но вместо думи изскочи шепот: „Обичаш ли ме?“ Тя се засмя леко, после кимна и каза: „Може би…“ Нямах представа какво последва – няколко неловки секунди, в които дишането ми беше спряло. После Мария извади кабела и го пъхна в раницата си. „Благодаря“, каза тихо, и се обърна да тръгне. Стоях и гледах гърба ѝ, докато се изчезваше зад ъгъла на коридора. Вече не бях просто „най-добрият приятел“. Вече бях онзи, който усеща вълнение при всяка нейна усмивка и тръпката от допира на ръцете ни. И макар да не знам накъде ще ни отведе това, за пръв път в живота си изпитах похот, която не беше просто физическо желание – беше смесица от вълнение, страх и надежда, че може би следващия път ще държа нейната ръка още по-силно.