Завист

Животът ѝ изглеждаше перфектен… затова реших да го съсипя

Имах съученичка от гимназията – Лора. От онези, дето винаги са „перфектни“: коса като в реклама, зъби като на инфлуенсърка, гадже с кола, родителите ѝ с вила в Банско. Докато аз… живеех в панелка, с баща, който смени три работи за една година, и майка, която все ме сравняваше с нея. След като завършихме, не я бях виждала с години. Но един ден я открих случайно в Instagram – 23К последователи, снимки от Париж, Бали, вечни усмивки. Беше започнала да става „инфлуенсър“. И точно тогава се върна онова гадно чувство в гърдите – завистта. Тихо, студено, плътно. И ми хареса. Направих си фалшив профил – красиво име, чуждестранна снимка. Започнах да я следвам, да харесвам нещата ѝ. Пишех ѝ мило, коментирах ѝ сторитата. Тя ми отговори. Доверчиво. След две седмици ѝ казах, че съм PR агент и мога да ѝ осигуря партньорства, стига да ми даде мейла и телефона си. Получих ги. После започнах да пращам жалби до фирмите, с които работеше – че използва филтри, че подвежда, че купува последователи. Използвах истински скрийншоти и измислени сигнали. Две марки ѝ прекратиха кампаниите. А когато приятелят ѝ качи снимка с нея, писах от анонимен акаунт, че тя му изневерява с фотографа си. След две седмици изтри всички техни снимки. Сега профилът ѝ е заключен. Последователите намаляха. Последната ѝ снимка има 400 лайка. Поглеждам го всеки ден… и се усмихвам. Може би утре ще ѝ пиша пак – вече с истинския си профил. Ще ѝ кажа, че е много смела, че харесвам как продължава напред. Ще се преструвам на приятелка. Но ще я мразя. Всеки лайк. Всеки филтър. Всяка усмивка. Кажи ми… това прави ли ме чудовище?