Гняв
Необуздан гняв и агресия
Намерени 2 гряха в категория "Гняв"
Плеснах майка си. И не съжалявам. Още.
Бях на 17. Тийнейджър, пълен с хормони, страхове и гняв, който не знаеш къде да излееш. Майка ми винаги е била строга – типът човек, който говори, сякаш командва полк. Забраняваше ми да излизам след 20:00, проверяваше ми телефона, решаваше с кого мога да се виждам. Бях добър ученик. Не пиех, не пушех, не бягах от училище. Но това нямаше значение – в нейните очи аз бях проекция, не човек. В онази вечер само си бях позволил да не ѝ вдигна веднъж. Бях с приятели, слушах музика, не чух телефона. Когато се прибрах, тя ме чакаше. Не с думи. С крясъци. С викове. С упреци, които бяха по-болезнени от шамар. „Ще станеш като баща си!“, изкрещя тя. А баща ми ни беше напуснал, когато бях на 5. И винаги ме беше страх, че вътре в мен има нещо от него. И тогава избухнах. Без да мисля, без да искам – просто я плеснах. Не силно. Но достатъчно, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Не от болка. От шок. Тя не каза нищо. Просто излезе от стаята. Затвори се в спалнята. Не ме погледна до следващата сутрин. А аз? Стоях на пода, с глава в ръцете, и се чудех какво, по дяволите, съм направил. Минаха години. Сега съм на 24. Имаме нормална връзка. Помагам ѝ. Пазарувам. Плащам сметки. Понякога се смеем заедно. Но онзи момент… той виси между нас. Тя никога не го спомена. Аз също не. Но всяка Коледа, когато ѝ подавам подарък, виждам как ръката ѝ леко трепва. Може би си спомня. Може би не. А аз? Аз си го спомням. Всеки път, когато чуя някой да повишава тон. Всеки път, когато се ядосам. Плеснах майка си. Бях дете, наранено от думи. Но го направих. И ако трябва да съм честен… има мигове, в които пак бих го направил. Само за да се чуя. Само за да се усетя жив. Това ме прави чудовище, нали?
Счупих телефона на гаджето ми… и го накарах да мисли, че е било случайно
Винаги съм била от онези хора, които не крещят. Не хвърлят. Не обиждат. Поне не на глас. Но когато гневът дойде… при мен той е тих. Леден. Стратегически. Открих, че той още харесва снимките на бившата си. Стар профил, почти мъртъв, но там — лайкове от него. По бански. По бельо. Отврат. Попитах го защо го прави. Той отговори: „Случайно съм скролнал и съм кликнал. Не значи нищо.“ „Случайно“, а? Изчаках да заспи. Тихо взех телефона му от нощното шкафче. Разглеждах го с ледени пръсти. Историята му. Търсенията му. И да, не беше просто „случайно“. Беше редовно. Беше нарочно. Стиснах телефона в ръка. И без да мисля, го пуснах на плочките в банята. Разби се. Звукът беше… удовлетворяващ. После върнах парчетата на нощното. Върнах се в леглото и се престорих, че спя. Сутринта той стана, взе телефона си и извика: — Какво по дяволите?! Погледнах го с полузаспал глас: — О, не… може би си го бутнал нощем? Или котката? Имаме котка. Тя беше идеалното алиби. Цял ден беше съкрушен. Гледаше счупения екран като труп. А аз? Аз го гледах и си мислех: „Ето, така изглежда справедливостта“. После си взе нов телефон. И явно научи урока. Вече не харесва снимки. Не следи бившата си. Дори е спрял да ѝ е приятел. Понякога се чувствам зле. Но само понякога. Повечето пъти… се чувствам могъща. Защото гневът ми не крещи. Той планира. И когато наистина избухне — не гори. А реже. Тихо. Дълбоко. Кажи ми… според теб аз ли съм чудовището тук?
📂 Други категории
Гордост
Прекалена гордост и егоизъм
Похот
Необуздани желания и похотливи мисли
Чревоугодие
Прекомерно ядене и пиене
Алчност
Лакомство за пари и материали
Завист
Завист към успехите на другите
Мързел
Леност и отказ от отговорност