Гняв
Необуздан гняв и агресия
Намерени 4 гряха в категория "Гняв"
Ударих шофьора в задръстване
На 19 години съм и живя в голям град, където задръстванията са ежедневие. Винаги съм бил нетърпелив, но през последните месеци нервите ми се изостриха. Една вечер бях на път към изпит, закъснявах и нервно се борех с колите по булеварда. Пред мен едно такси постоянно спираше и потегляше без причина. Прекрачих границата – натиснах клаксона, излязох и започнах да крещя. Шофьорът излезе и започна да ми обяснява, че детето му се е почувствало зле. Въпреки това го бутнах. Той не ми отвърна, но очите му бяха изплашени и тъжни. В този момент осъзнах, че съм минал границата. След случката отидох на изпита, но не можех да се сега— съм. Вечерта разказах на брат ми и той ме попита: „За една минута нетърпение струваше ли си да унижиш някого?“ Отговорът беше очевиден. Започнах да търся начини да контролирам гнева си – ходя на бокс, за да изразя енергията си, и се опитвам да дишам дълбоко, когато задръстването ме изнервя. Знам, че няма оправдание да наранявам хора, които нямат вина, и се надявам да не се случва отново.
Пристъп на гняв: счупеният телефон
Аз съм 22-годишна и през последната година гневът ми започна да контролира живота ми. Работя в малък офис, където постоянно съм под напрежение. Когато нещо не вървеше по план, сякаш всичко в мен експлодираше. Първо започна с повишаване на тон към колежките си за дреболии. После започнах да хвърлям предмети. Веднъж, след като шефът ми върна доклад със забележки, аз се ядосах толкова, че удрих бюрото, затворих се в тоалетната и плаках. Прибирам се вкъщи с натрупаното напрежение и това се пренася върху близките ми. Най-тежкият инцидент беше преди месец. Спорихме с приятеля ми за това, че прекарва много време с приятели. Чувствах се пренебрегната и започнах да крещя. Той се опита да ме успокои, но аз се почувствах, че не ме разбира. В порив на гняв взех телефона, който държеше, и го хвърлих в стената. Той се разби на парчета, а лицето на любимия ми се изпълни с шок и болка. Още в този момент съжалих и изпитах вина, но думите ми вече бяха нанесли рани. По-късно, когато отидох да се извиня, той ми каза, че не може повече да търпи истериите. Чувствах се ужасно от себе си. Семейството ми също страда. Крещях на сестра си, когато беше изцапала кухнята, и блъсках вратите. Майка ми плачеше, а аз се оправдавах със стреса. Знам, че гневът ми не е просто мимолетен изблик, а дълбоко натрупано напрежение и страх, че губя контрол. Започнах терапия, за да разбера откъде идват тези реакции. Психологът ми помага да науча техники за дишане, да броя до десет и да излизам на въздух, когато усетя, че кипя. Започнах и йога. Понякога все още губя контрол, но осзнавам, че гневът ми разрушава отношенията, които са ми скъпи. Пиша тук, защото искам да се освободя от вината и да потърся съвети. Гневът не решава проблемите; той ги усложнява. Надявам се да се науча да бъда търпелива и да не наранявам хората, които обичам. Ако някой е бил на мое място, моля, споделете какво ви е помогнало.
Плеснах майка си. И не съжалявам. Още.
Бях на 17. Тийнейджър, пълен с хормони, страхове и гняв, който не знаеш къде да излееш. Майка ми винаги е била строга – типът човек, който говори, сякаш командва полк. Забраняваше ми да излизам след 20:00, проверяваше ми телефона, решаваше с кого мога да се виждам. Бях добър ученик. Не пиех, не пушех, не бягах от училище. Но това нямаше значение – в нейните очи аз бях проекция, не човек. В онази вечер само си бях позволил да не ѝ вдигна веднъж. Бях с приятели, слушах музика, не чух телефона. Когато се прибрах, тя ме чакаше. Не с думи. С крясъци. С викове. С упреци, които бяха по-болезнени от шамар. „Ще станеш като баща си!“, изкрещя тя. А баща ми ни беше напуснал, когато бях на 5. И винаги ме беше страх, че вътре в мен има нещо от него. И тогава избухнах. Без да мисля, без да искам – просто я плеснах. Не силно. Но достатъчно, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Не от болка. От шок. Тя не каза нищо. Просто излезе от стаята. Затвори се в спалнята. Не ме погледна до следващата сутрин. А аз? Стоях на пода, с глава в ръцете, и се чудех какво, по дяволите, съм направил. Минаха години. Сега съм на 24. Имаме нормална връзка. Помагам ѝ. Пазарувам. Плащам сметки. Понякога се смеем заедно. Но онзи момент… той виси между нас. Тя никога не го спомена. Аз също не. Но всяка Коледа, когато ѝ подавам подарък, виждам как ръката ѝ леко трепва. Може би си спомня. Може би не. А аз? Аз си го спомням. Всеки път, когато чуя някой да повишава тон. Всеки път, когато се ядосам. Плеснах майка си. Бях дете, наранено от думи. Но го направих. И ако трябва да съм честен… има мигове, в които пак бих го направил. Само за да се чуя. Само за да се усетя жив. Това ме прави чудовище, нали?
Счупих телефона на гаджето ми… и го накарах да мисли, че е било случайно
Винаги съм била от онези хора, които не крещят. Не хвърлят. Не обиждат. Поне не на глас. Но когато гневът дойде… при мен той е тих. Леден. Стратегически. Открих, че той още харесва снимките на бившата си. Стар профил, почти мъртъв, но там — лайкове от него. По бански. По бельо. Отврат. Попитах го защо го прави. Той отговори: „Случайно съм скролнал и съм кликнал. Не значи нищо.“ „Случайно“, а? Изчаках да заспи. Тихо взех телефона му от нощното шкафче. Разглеждах го с ледени пръсти. Историята му. Търсенията му. И да, не беше просто „случайно“. Беше редовно. Беше нарочно. Стиснах телефона в ръка. И без да мисля, го пуснах на плочките в банята. Разби се. Звукът беше… удовлетворяващ. После върнах парчетата на нощното. Върнах се в леглото и се престорих, че спя. Сутринта той стана, взе телефона си и извика: — Какво по дяволите?! Погледнах го с полузаспал глас: — О, не… може би си го бутнал нощем? Или котката? Имаме котка. Тя беше идеалното алиби. Цял ден беше съкрушен. Гледаше счупения екран като труп. А аз? Аз го гледах и си мислех: „Ето, така изглежда справедливостта“. После си взе нов телефон. И явно научи урока. Вече не харесва снимки. Не следи бившата си. Дори е спрял да ѝ е приятел. Понякога се чувствам зле. Но само понякога. Повечето пъти… се чувствам могъща. Защото гневът ми не крещи. Той планира. И когато наистина избухне — не гори. А реже. Тихо. Дълбоко. Кажи ми… според теб аз ли съм чудовището тук?
📂 Други категории
Гордост
Прекалена гордост и егоизъм
Похот
Необуздани желания и похотливи мисли
Чревоугодие
Прекомерно ядене и пиене
Алчност
Лакомство за пари и материали
Завист
Завист към успехите на другите
Мързел
Леност и отказ от отговорност