Нарекох леля си лъжкиня пред цялото семейство

На рождения ден на майка ми, докато сядахме да ядем тортата, леля ми Емилия пак започна. „Ти пак ли не си намерила работа?“, попита ме тихо, но достатъчно силно, че всички да чуят. Беше третия или четвъртия път тази вечер. Почувствах как нещо в мен се скъса — не бавно, а изведнъж. Отпих от виното, сложих чашата твърде силно на масата и казах: „Достатъчно. Ти лъжеш, Емилия. Лъжеш за парите, за болестта на чичо, за всичко. И всички го знаят, само никой не смее да го каже.“ Сърцето ми биеше толкова силно, че почти не чувах как стаята замлъкна. Майка ми се разплака. Леля ми стана и излезе. Брат ми ме гледаше като непознат. Наистина беше казала неща, които не бяха верни — за това бях сигурна. Но може би не така, не там, не тогава. Излязох, без да доям, без да се сбогувам. Никой не ме потърси същата вечер. Лежах в колата пред блока час и половина и се питах дали изобщо имах право.