Зареждане...
📜 Всички грехове
Разгледай всички споделени грехове и гласувай за тях
Намерени 17 гряха
Изядох тортата за рождения ден на малката ми сестра… и излъгах, че я е взел съседското куче
Сестра ми имаше рожден ден. Навърши 7. Беше се вълнувала седмици наред – щеше да има гости, балони, подаръци и, разбира се, нейната любима ягодова торта с розови розички и името ѝ написано с бял крем. Аз бях на 20, живея още вкъщи, уча „нещо в университета“, но не ходя редовно. Повечето време стоя пред компютъра или пред хладилника. Денят преди рождения ѝ ден тортата беше доставена – красива, огромна, в картонена кутия с надпис „Внимание: НЕ Я БЪРКАЙТЕ“. Беше 2 през нощта. Всички спяха. Аз станах да пия вода, минах покрай хладилника… и отворих. Само да я видя. Само да я помириша. Само да си отрежа малко. Само едно парче. После още едно. И още едно. Неусетно стоях на пода в кухнята, с пластмасова лъжица в ръка и крем по бузата. Ядях като диво животно – лакомо, без мисъл, без капка спирачка. Не знам кога спрях. Може би когато видях дъното на кутията. Може би когато стомахът ми се сви от болка. Станах, затворих кутията и я скрих под леглото ми. Не питаш защо – не знам. Паника. Срам. Но и… странно удовлетворение. На сутринта майка ми полудя. Сестра ми плачеше. Вратата беше отворена, и аз казах: — Мисля, че беше съседското куче. Видях го да души торбите до вратата. Излъгах. Грозно. Безсрамно. А тя… ми повярва. Купиха друга торта в последния момент. По-малка, не толкова хубава. А аз… лежах в леглото с болен стомах и мазен екран на телефона. Оттогава всяка година на рождения ѝ ден, когато видя торта, се сещам. Не за вкуса, а за лицето ѝ – разочаровано, наранено. И въпреки това… има една част от мен, която пак би го направила. Защото в онзи момент тортата беше по-важна от истината.
Купих си фалшиви последователи, за да надмина приятелката си… и после я докладвах в Instagram
Бяхме приятелки от училище. Споделяхме всичко – гримове, гаджета, сълзи, мечти. Но тя винаги беше „по-“ от мен. По-харесвана. По-красива. По-забелязвана. След гимназията тя стана инфлуенсърка – грим туториали, снимки на плажове, партньорства със сайтове за дрехи. Профилът ѝ растеше. Харесванията ѝ – хиляди. А моите снимки? 73 лайка и коментари само от мама. Гледах я и вътрешно кипях. Не го показвах. Усмихвах се. Подкрепях я. Но започнах да я следя обсесивно. Проверявах кога качва. С кого. Къде. И какви хаштагове ползва. Един ден ми писна. Отворих сайт за Instagram ботове и поръчах 10 000 фалшиви последователи за себе си. После още 5 000. За няколко дни профилът ми „избухна“. Хората започнаха да ми пишат. Получих дори оферта за бартер. Но лайковете си оставаха по 100. Тогава реших да премина към следващата стъпка. Написах до Instagram, че тя използва платени последователи, че рекламира продукти без обозначение и че манипулира алгоритъма. Прикачих скрийншоти. Част от тях – фалшифицирани. Седмица по-късно профилът ѝ беше свален. Прати ми съобщение от резервен акаунт: — Моля те, ако знаеш нещо… помогни ми. Отговорих: — Може би някой ти завижда. Имах 15 000 последователи, а тя – нула. Победа? Не знам. Оттогава мина година. Профилът ми е мъртъв. Хората разбраха, че не съм „истинска“. А тя? Върна се. С нов акаунт, с по-малко последователи, но с повече ангажираност. А аз? Гледам, лайквам и мълча. И се чудя – ако ѝ кажа, че бях аз… дали ще ми прости? Или ще направи същото с мен?
Спах с гаджето на майка ми. И той дори не съжалява.
Бях на 19, когато тя се влюби. Майка ми. След години самота, разбито сърце и лоши мъже, най-сетне намери „своя човек“. Иван. 42. Строителен предприемач с брадичка тип “внимание, алфа мъжкар”, златен ланец и аромат на скъп одеколон. Приех го. Усмихвах му се. Наричах го „бат Иво“ пред приятелките си. Но тайно… гледах татуировката на гърдите му, когато се размъкваше без тениска из хола. Майка ми работеше на смени. И често оставяхме само двамата вкъщи. Първо мълчахме. После говорехме. После започнахме да се закачаме. Един ден гледах филм на дивана. Той седна до мен. Докосна коляното ми, уж случайно. Аз не го дръпнах. — Знаеш ли, че не си дете вече? — прошепна. — Знам — отвърнах. И се наведох към него. Целувката ни беше бавна. Неприлична. Без вина. А може би с прекалено много. Отидохме в спалнята на майка ми. Свалих му колана. Той ми вдигна блузата. Прозорецът беше отворен, а навън пееха щурци. А аз… бях напълно съзнателна какво правя. След това легнах до него в леглото ѝ. Той запали цигара. Усмихна се и каза: — Ако не казваш, няма проблем. И аз не казах. Повтаряхме го още няколко пъти. Винаги, когато тя не беше там. Един път дори докато беше под душа. Станахме бързи. Безшумни. Ненаситни. Сега той вече не е с майка ми. Напусна я. Каза, че „не са на една честота“. А мен още ме следи в Instagram. Слага лайкове на селфитата ми. Понякога си мисля, че тя усеща. Но никога не ме е попитала. Може би защото не иска да чуе отговора. Аз пък не съжалявам. Не и напълно. В онзи момент… усещах, че държа власт. И тя ми хареса.
Плеснах майка си. И не съжалявам. Още.
Бях на 17. Тийнейджър, пълен с хормони, страхове и гняв, който не знаеш къде да излееш. Майка ми винаги е била строга – типът човек, който говори, сякаш командва полк. Забраняваше ми да излизам след 20:00, проверяваше ми телефона, решаваше с кого мога да се виждам. Бях добър ученик. Не пиех, не пушех, не бягах от училище. Но това нямаше значение – в нейните очи аз бях проекция, не човек. В онази вечер само си бях позволил да не ѝ вдигна веднъж. Бях с приятели, слушах музика, не чух телефона. Когато се прибрах, тя ме чакаше. Не с думи. С крясъци. С викове. С упреци, които бяха по-болезнени от шамар. „Ще станеш като баща си!“, изкрещя тя. А баща ми ни беше напуснал, когато бях на 5. И винаги ме беше страх, че вътре в мен има нещо от него. И тогава избухнах. Без да мисля, без да искам – просто я плеснах. Не силно. Но достатъчно, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Не от болка. От шок. Тя не каза нищо. Просто излезе от стаята. Затвори се в спалнята. Не ме погледна до следващата сутрин. А аз? Стоях на пода, с глава в ръцете, и се чудех какво, по дяволите, съм направил. Минаха години. Сега съм на 24. Имаме нормална връзка. Помагам ѝ. Пазарувам. Плащам сметки. Понякога се смеем заедно. Но онзи момент… той виси между нас. Тя никога не го спомена. Аз също не. Но всяка Коледа, когато ѝ подавам подарък, виждам как ръката ѝ леко трепва. Може би си спомня. Може би не. А аз? Аз си го спомням. Всеки път, когато чуя някой да повишава тон. Всеки път, когато се ядосам. Плеснах майка си. Бях дете, наранено от думи. Но го направих. И ако трябва да съм честен… има мигове, в които пак бих го направил. Само за да се чуя. Само за да се усетя жив. Това ме прави чудовище, нали?
Излъгах приятелката ми, че ще живеем заедно… само за да взема заем на нейно име
Бях с нея две години. Не беше най-красивата, нито най-умната, но имаше нещо, което нямам – чисто кредитно досие. Аз – с две бързи заеми, едно закъсняло плащане и червено в ЦКР. Тя – ангелски профил, работи като медицинска сестра, винаги внася на време, вярва в любовта и „общото бъдеще“. Един ден ѝ казах, че искам да заживеем заедно. В ново място. Да започнем „начисто“. Очите ѝ блеснаха. Вече бях избрал апартамент под наем. Не много скъп, но с хубав интериор. Казах ѝ, че трябват около 10 000 лв. – за депозит, мебели, техника и малко „начален старт“. Тя нямаше спестени пари. Но имаше добра заплата и доверие в мен. Подадохме документите. Помогнах ѝ да си отвори мобилно банкиране, уж за да следим бюджета заедно. В деня, в който преведоха парите… ги изтеглих. Всичките. Купих си телефон, нов лаптоп, изплатих старите си дългове. Дори си поръчах златен синджир. Без шега. Тя се вълнуваше: „Кога ще местим нещата?“. Отговарях: „Скоро, само уреждам някои документи“. След десет дни ѝ казах, че трябва да замина в чужбина по спешност – уж за работа. Изтрих си Facebook. Смени си номера. Изчезнах. Тя звъня на общи приятели, писа ми имейли, прати ми гласови съобщения, в които плаче. Не ѝ отговорих. Не защото не ми пукаше… а защото знаех, че ще започна да се оправдавам. Сега живея в друг град. С други хора. Казвам, че лаптопът ми е подарък от фирмата. Че съм започнал на чисто. Никой не знае. Но понякога нощем… чувам гласа ѝ в главата си. Как казва: „Ще живеем заедно, нали?“. И ме свива под лъжичката. Не ѝ върнах нищо. Не ѝ писах. Не се извиних. Знам, че това е грозно. Подло. Алчно. Но тогава… просто исках да си върна живота. На всяка цена.
Правихме го в библиотеката… между рафтовете с класика
Уча българска филология. Да, знам – звучи скучно, старомодно и „за зубрачки“. Но библиотеката на университета… тя крие повече истории от всички книги вътре. Запознах се с него в час по съвременна литература. Преписвах си лекции, а той ми подаде бележка: „Тази тема е скучна. Искаш ли да четем по-друг начин?“ Усмихнах се. Започна с шеги, после съобщения, после кафе „само като колеги“. След това изведнъж и двамата открихме, че обожаваме книгите на Вапцаров… и езиците на телата си. Библиотеката стана нашето тайно място. Винаги на третия етаж. Там, където почти никой не стъпва, защото мирише на мухъл и стара хартия. Първо беше само целувка. Между „Под игото“ и „Тютюн“. После ръцете му трепнаха под ризата ми. След това всичко избухна. Правихме го прави. На колене. С лице към стената. С отворени рафтове, които проскърцваха. И страх, че някой ще ни хване. Веднъж библиотекарката дойде да провери какво търсим. Той отвори книга и зачете с английски акцент, аз кимах сериозно. А после, щом тя се отдалечи… свалих бельото си под полата. Без да каже нищо, той се върна при мен. В онзи момент не съществуваше нищо друго. Нито авторите. Нито правилата. Нито моралът. Само телата ни, парата по стъклото и дъхът ми, който звучеше по-силно от всяка лекция. Никога не говорихме за чувства. Само за текстове. За цитати. И за следващата ни „среща“. Сега е в чужбина. Не сме се чували от месеци. Но всеки път, когато мина покрай онзи рафт… усещам как сърцето ми прескача. И бедрата ми – леко потръпват. Понякога си мисля, че може би това беше мръсно. Неприлично. Грях. А понякога си казвам – може би това беше най-истинското четене, което съм правила.
Отказах работа за 5 бона, защото било ‘под нивото ми’… после взех 1200 лв. в кол център
Завърших „Бизнес администрация“ с отличие. Имам сертификати, стаж в международна фирма, C1 английски и LinkedIn профил с 5 звездички. Родителите ми се гордеят. Баба ми казва, че съм „много кадърен“. След дипломирането получих предложение за позиция „Оперативен мениджър“ в логистична компания. 5 000 лева заплата, служебен лаптоп, ваучери за храна. И офис в индустриална зона. Отказах. Защо? Защото в обявата пишеше „частично административни и физически задължения“. Физически? Аз? С диплома? Да местя кашони? Казах си: „Не си учил 4 години, за да станеш мултифункционален хамалин“. После ми писаха от една рекламна агенция – търсеха копирайтър. Но тестовото задание било „твърде обидно за моето ниво“. Не го направих. След това – HR агенция ме покани на интервю. Но офисът им беше в Люлин. А аз живея в Центъра. Как да пътувам с метрото като… обикновен човек? Отказах. Пак. Минаха три месеца. После шест. Спестяванията ми се стопиха. LinkedIn стана тих. Gmail – още по-тих. В крайна сметка, след почти година, кандидатствах в кол център. Без видеоинтервю. Без тест. Само с гласа си. Взеха ме веднага. 1200 лв. чисто. 8 часа на слушалки. Клиенти, които ми крещят. Мениджъри, които ми пращат emoji в служебния чат. И аз, който тихо хапя гордостта си като суха филия. Всяка сутрин, когато тръгвам за работа, минавам покрай сгради, в които можех да работя. С костюм. С визитка. С респект. А сега? Нося служебна тениска и слушалки, които миришат на чужди уши. И все пак… когато някой ме попита защо не съм си намерил „нещо по-хубаво“, казвам: — Просто чакам правилната възможност. Не съм човек, който прави компромиси. А всъщност… правя компромис със себе си всеки ден. Само и само да не призная, че тогава… сбърках.
Продадох фирмата на шефа ми зад гърба му
Работех като търговски директор в малка, но стабилна фирма за хранителни добавки. Шефът ми — готин тип, около 50, доверчив, старомоден. Повечето неща се случваха на хартия. Аз се грижех за новите партньорства, срещите, доставките… и електронната поща. В един момент започнаха да идват запитвания за франчайз, за дистрибуция в чужбина. Шефът ми все се дърпаше: „Нека сме малки, но честни“. Аз обаче виждах нещо друго – златна мина. Един ден писаха от Румъния – верига фитнес магазини, искат да станат официален партньор. Вместо да препратя мейла, отговорих от мое име. Със същия домейн. Представих се за „съосновател“. Уредих всичко – условия, логистика, цена. И дадох личната си фирма като посредник. Печалбата беше двойна. Фирмата купуваше от моята фирма, която купуваше от нашата. Един вид – препродадох стоката ни на самите нас, с надценка. Шефът ми дори ми каза: — Браво, страхотна сделка. Добре си се справил. И аз се усмихнах. А той дори не разбра, че си плаща на мен втори път. След два месеца си купих нова кола. Казах, че е с кредит. Истината е – платих я кеш. Направо от печалбата. Всичко минаше през мен. Фактури, куриери, контакти. Уредих така нещата, че дори ревизия да има, няма да намерят нищо – само добри търговски резултати. Усещането? Страхотна тръпка. Като да крадеш със стил. Без маска. Без оръжие. Само с мозък и подпис. Понякога се замислям – не е ли грозно? Да се възползваш от човек, който ти вярва? Може би. Но всеки път, когато мина покрай офиса в новата си кола, си казвам: — Ако не бях аз, сделката нямаше да я има. Та… алчно ли е, че си взех каквото заслужавам? Или просто съм по-умен от него?
Преструвах се, че идвам за уроци по английски… но не учехме граматика
Всичко започна невинно. Пуснах обява, че търся частни уроци по английски — „native speaker preferred“, за да оправя разговорния си език. Обади ми се един британец, живеел тук от няколко години. Първата среща мина стандартно – граматика, няколко фрази, кафе. Беше около 40-годишен, с лек акцент, интелигентен, спокоен. Аз – на 22, „мотивирана“ студентка, която искаше да стане по-добра в small talk-а. Но още на второто занятие нещата се промениха. Говорехме за думи, свързани с чувства. Той ми каза „desire“, аз казах „temptation“. Усмихнахме се. Третият път седяхме по-близо. Колената ни се докоснаха. Неволно. Или не съвсем. На четвъртия урок вече носех червило. Без учебник. Само тетрадка и вътрешно напрежение. Прочете ми текст за „physical attraction“. Докато четеше, гледаше устните ми. Казах му, че думите му звучат по-добре без превод. Той се наведе и ме целуна. Никой от нас не каза нищо. Просто замълчахме. А след това… се преместихме на дивана. Уроците по английски продължиха — но вече само в понеделник, сряда и петък, между 18:00 и 19:00. Стана нещо като график. Никога не говорехме за чувства. Само за изрази като „let’s keep it casual“, „no strings attached“, „you’re improving fast“. Не го исках за приятел. И той не ме искаше за ученичка. Беше… уговорка. Тайна. Наслада. Веднъж, докато бях по бельо, все пак го попитах дали според него е грешно. Усмихна се и каза: — Not when you look at me like that. След два месеца си намерих друг преподавател. По-възрастен. По-сдържан. И скучен. Но понякога си мисля за онези уроци. Не за думите. А за ръцете. За топлината. За това как похотта може да се скрие в нещо толкова невинно като „аз искам да уча“. Мислиш ли, че това ме прави развратна? Или просто човешка?
Счупих телефона на гаджето ми… и го накарах да мисли, че е било случайно
Винаги съм била от онези хора, които не крещят. Не хвърлят. Не обиждат. Поне не на глас. Но когато гневът дойде… при мен той е тих. Леден. Стратегически. Открих, че той още харесва снимките на бившата си. Стар профил, почти мъртъв, но там — лайкове от него. По бански. По бельо. Отврат. Попитах го защо го прави. Той отговори: „Случайно съм скролнал и съм кликнал. Не значи нищо.“ „Случайно“, а? Изчаках да заспи. Тихо взех телефона му от нощното шкафче. Разглеждах го с ледени пръсти. Историята му. Търсенията му. И да, не беше просто „случайно“. Беше редовно. Беше нарочно. Стиснах телефона в ръка. И без да мисля, го пуснах на плочките в банята. Разби се. Звукът беше… удовлетворяващ. После върнах парчетата на нощното. Върнах се в леглото и се престорих, че спя. Сутринта той стана, взе телефона си и извика: — Какво по дяволите?! Погледнах го с полузаспал глас: — О, не… може би си го бутнал нощем? Или котката? Имаме котка. Тя беше идеалното алиби. Цял ден беше съкрушен. Гледаше счупения екран като труп. А аз? Аз го гледах и си мислех: „Ето, така изглежда справедливостта“. После си взе нов телефон. И явно научи урока. Вече не харесва снимки. Не следи бившата си. Дори е спрял да ѝ е приятел. Понякога се чувствам зле. Но само понякога. Повечето пъти… се чувствам могъща. Защото гневът ми не крещи. Той планира. И когато наистина избухне — не гори. А реже. Тихо. Дълбоко. Кажи ми… според теб аз ли съм чудовището тук?
Измислих си бърнаут, за да си почивам три месеца
Работя в IT фирма — дистанционно, от вкъщи, с гъвкаво работно време и хубава заплата. Имам всичко, за което мнозина мечтаят: лаптоп от компанията, бонуси, стол от 600 лева. И все пак… нямам никакво желание да работя. Започна с едно „съвсем леко“ прегаряне. Или поне така си го обясних. Първо спрях да вдигам на колеги в Slack. После спрях да се включвам на срещите. Казах, че имам проблеми с интернета. След седмица казах на мениджъра, че не се чувствам добре психически. Той, разбира се, веднага реагира загрижено: „Ние сме до теб. Вземи си почивка, колкото трябва.“ И така започна. Лекар ми написа епикриза с „изтощение от натоварване“. Получих 30 дни болничен. Лежах, играх игри, гледах сериали, поръчвах си храна. Казвах на всички, че „работя върху себе си“. Когато срокът изтече, си измислих нова история — че съм на терапия и още не мога да се върна. Подадох нов болничен. После още един. Никой не пита. Всеки се прави на съпричастен. Истината е, че не съм ходил на терапия. Не съм изпил и едно хапче. Просто… не ми се бачка. И нямам желание да се преструвам. Единственото нещо, което правя всеки ден, е да си навивам алармата в 08:59, за да мина онлайн в Slack, ако някой реши да ме потърси. После си лягам пак. Станах майстор на оправданията. Вече имам готов списък с неща, които мога да кажа: • „Имам терапевтична сесия“ • „Мозъчната мъгла е по-силна днес“ • „Опитвам се да бъда функционален, но е трудно“ А всъщност… просто не искам да отварям Visual Studio Code. Не искам да пиша нищо. И съм напълно окей с това. Понякога ме гризе съвестта. После минава. Защото мързелът е като топло одеяло – веднъж като се увиеш, не ти се излиза. Знам, че е грешно. Знам, че лъжа. Но все пак… заслужавам ли огън или опрощение?
Казах на баба, че ще ѝ пазарувам… и ѝ източих картата
Баба ми е на 82. Живее сама в панелка в „Люлин“, трудно ходи, но все още пази ума си остър. Винаги е била пестелива, никога не е харчила излишно. Но пък винаги държеше да помага – особено на мен. Един ден ѝ предложих да ѝ пазарувам редовно, защото „я обичам и искам да ѝ е по-лесно“. Истината? Забелязах, че пенсионната ѝ карта е от по-стар тип, без SMS известия. Взе ми я с доверие. Даде ми и ПИН-а, без да се замисли. „Само за хляб и кисело мляко, момчето ми“, ми каза. Усмихнах се. Първия път похарчих 15 лева. Втория – 28. На третия ден реших да си поръчам AirPods. От нейната карта. Не ме спря нищо. Дори не трепнах. Казах си, че ще ѝ ги върна. Че ще ги взема само за малко. Че това не е кражба. След месец бях изтеглил над 1200 лева. За маратонки, курсове, излизания. Все казвах, че съм „зает и не мога да ѝ донеса бележките от магазина“, а тя не настояваше. Вярваше ми. Дори ме хвалеше на съседките. Един ден поиска сама да иде до банкомата. Помогнах ѝ. Тя въведе ПИН-а. Балансът беше… 8.74 лв. Погледна ме. После картата. И после само прошепна: — Сигурно има грешка. Имах готова лъжа: „Може някой да я е хакнал“. Тя кимна. А после каза: — Добре, момчето ми. Щом ти си до мен, всичко ще е наред. Прибрах картата обратно. На другия ден я оставих вкъщи. Излязох. И я изтеглих до последната стотинка. Тя не пита повече. Аз не спирам да харча. И не, не ми е зле от това. Харесва ми, че мога да си поръчам всичко. Харесва ми, че имам контрол. Но понякога вечер, когато съм сам и слушам как вратата на баба ми скърца, си мисля… Кой е по-зле? Тя – с празна сметка? Или аз – с пълни джобове, пълни с вина?