Гордост
Прекалена гордост и егоизъм
Намерени 7 гряха в категория "Гордост"
Отказах помощ, защото си мислех, че съм по-добър
На 19 години съм и уча програмиране. Тази година участвах в университетски проект с още трима колеги. Задачата беше да разработим мобилно приложение за социална кауза. Аз бях най-опитният в екипа и си мислех, че ще се справя сам. Когато колегите предлагаха идеи, ги отхвърлях, защото смятах, че моите са по-добри. Не им оставях да пишат код, като им казвах, че ще го оправя по-бързо. В резултат на това проектът напредваше бавно, а на финала, в деня на представянето, приложението ни се срина. Аз се опитах да оправдая себе си пред професорите, но те ме попитаха защо не сме работили като екип. Колегите ми бяха разочаровани и ми казаха, че съм ги накарал да се почувстват безполезни. Това ме удари. Разбрах, че гордостта ми ме прави лош лидер и че да си най-добър не означава да правиш всичко сам. Извинявах се на екипа, а сега работя върху следващ проект, където се опитвам да разпределям задачите и да приемам чужди идеи. Отне ми време да осъзная, че истинската сила е в екипа, а не в индивидуалния блясък.
Постоянно се хваля пред приятелите си
Аз съм 22‑годишен студент и през последната година започнах да осъзнавам колко много се хваля. От малък се стараех да бъда най‑добър във всичко – от училище до спорт и после на работа. Когато приятелите ми споделяха успех, винаги намирах начин да отбележа нещо по‑голямо, което съм постигнал. Разказвах колко висока ми е заплатата, колко следващи възможности ме чакат, колко съм „надраснал“ града ни. В началото това ме караше да се чувствам добре – сякаш всички ме гледат с въхищение. Постепенно започнах да забелязвам, че около мен остава тишина. Хората се отдръпваха, а някои отдавнашни приятелства се разпаднаха. На рожден ден на един приятел говорех само за това как съм взел стаж в престижна фирма; след това той спря да ми се обажда. Започнах да се питам защо. В разговор с приятелка тя ми каза, че поведението ми е изморително и че звуча като човек, който не може да понася успеха на другите. В първия момент се обидих, но после ми стана ясно, че тази прекомерна гордост ме прави самотен. Оттогава се старая да слушам повече и да оценявам чуждите усилия, вместо да се надпреварвам. Не е лесно да променя навик, който е корен в характера ми, но поне осъзнавам, че истинските отношения не се градят на хвалби, а на взаимно уважение.
Самозабравих се от похвали
Аз съм 21-годишна студентка от малък град, която през последните години живее в София. В училище винаги бях първенец – печелех олимпиади, бях избирана за председател на класа и всички около мен ме хвалеха. Приятното усещане, че съм "специална", ме съпътстваше навсякъде. Когато влязох в университета, започнах да публикувам във всички социални мрежи всяко признание, което получавах. Харесванията и коментарите ме караха да се чувствам важна. Постепенно започнах да гледам отвисоко на близките си. Приятелят ми започна работа в заведение, докато аз бях приета за стаж в престижна фирма. Вместо да го подкрепя, аз му казвах, че неговата работа е "временна" и "без перспектива". Близките ми ме молеха за помощ с курсови проекти, но аз отговарях, че нямам време да обяснявам елементарни неща. На рожден ден на една приятелка направих шега за това, че тя още не е завършила бакалавър, докато аз вече се готвя за магистратура. Тя се разплака и си тръгна, а останалите замълчаха неловко. В онзи момент усетих, че съм прекалила, но гордостта не ми позволи да се извиня. Сестра ми, която е с две години по-малка, винаги е била по-тиха и притеснителна. Вместо да я окуражавам, аз често я критикувах, че няма достатъчно амбиция. Виждам как отношенията ни се охлаждат. Вътрешно се усещам, че тази самозабрава ме изолира. Мои състуденти вече не ме канят на срещи, защото се притесняват, че ще бъда отново "над всички". Опитвам се да работя върху себе си – слушам повече, споделям успехите си с мярка, а когато някой друг постигне нещо, се опитвам да се зарадвам искрено. Боря се с усещането, че ако не съм най-добрата, няма да ме обичат. Чувствам се виновна, че позволих на похвалите да ме променят толкова много.
Без него на рождения ми ден
Миналата седмица имах рожден ден. 34. Не съм от тези, дето обичат да празнуват шумно, но винаги каня най-близките – семейството, няколко приятели. Обаче тази година реших да не каня брат ми. С него не сме се карали официално. Просто отношенията ни се развалиха от няколко години. Всичко започна, когато си купих апартамент, а той подхвърли: „Хубаво е, че родителите ни така те бутат.“ Не беше истина. Сам си го изкарах, с ипотека, с бачкане по 10-12 часа. Но това ме жегна. Оттогава, всеки път, когато се видим, усещам някакъв сарказъм в тона му. Коментарчета за колата ми, за работата ми, за това как „все успявам“. А аз мълча. Гледам да не се конфронтирам. Но тази година реших – край. Няма да го каня. Нека разбере, че не го искам в живота си, ако ще само да пуска забележки. Рожденият ден мина добре. Смях, торта, подаръци. Само майка ми попита: „А къде е брат ти?“ Отговорих: „Ами, може би не го сметнах за нужен тази година.“ След няколко дни получих съобщение от него: „Явно вече не съм част от семейството. ОК. Успех.“
Купих си фалшиви последователи, за да надмина приятелката си… и после я докладвах в Instagram
Бяхме приятелки от училище. Споделяхме всичко – гримове, гаджета, сълзи, мечти. Но тя винаги беше „по-“ от мен. По-харесвана. По-красива. По-забелязвана. След гимназията тя стана инфлуенсърка – грим туториали, снимки на плажове, партньорства със сайтове за дрехи. Профилът ѝ растеше. Харесванията ѝ – хиляди. А моите снимки? 73 лайка и коментари само от мама. Гледах я и вътрешно кипях. Не го показвах. Усмихвах се. Подкрепях я. Но започнах да я следя обсесивно. Проверявах кога качва. С кого. Къде. И какви хаштагове ползва. Един ден ми писна. Отворих сайт за Instagram ботове и поръчах 10 000 фалшиви последователи за себе си. После още 5 000. За няколко дни профилът ми „избухна“. Хората започнаха да ми пишат. Получих дори оферта за бартер. Но лайковете си оставаха по 100. Тогава реших да премина към следващата стъпка. Написах до Instagram, че тя използва платени последователи, че рекламира продукти без обозначение и че манипулира алгоритъма. Прикачих скрийншоти. Част от тях – фалшифицирани. Седмица по-късно профилът ѝ беше свален. Прати ми съобщение от резервен акаунт: — Моля те, ако знаеш нещо… помогни ми. Отговорих: — Може би някой ти завижда. Имах 15 000 последователи, а тя – нула. Победа? Не знам. Оттогава мина година. Профилът ми е мъртъв. Хората разбраха, че не съм „истинска“. А тя? Върна се. С нов акаунт, с по-малко последователи, но с повече ангажираност. А аз? Гледам, лайквам и мълча. И се чудя – ако ѝ кажа, че бях аз… дали ще ми прости? Или ще направи същото с мен?
Отказах работа за 5 бона, защото било ‘под нивото ми’… после взех 1200 лв. в кол център
Завърших „Бизнес администрация“ с отличие. Имам сертификати, стаж в международна фирма, C1 английски и LinkedIn профил с 5 звездички. Родителите ми се гордеят. Баба ми казва, че съм „много кадърен“. След дипломирането получих предложение за позиция „Оперативен мениджър“ в логистична компания. 5 000 лева заплата, служебен лаптоп, ваучери за храна. И офис в индустриална зона. Отказах. Защо? Защото в обявата пишеше „частично административни и физически задължения“. Физически? Аз? С диплома? Да местя кашони? Казах си: „Не си учил 4 години, за да станеш мултифункционален хамалин“. После ми писаха от една рекламна агенция – търсеха копирайтър. Но тестовото задание било „твърде обидно за моето ниво“. Не го направих. След това – HR агенция ме покани на интервю. Но офисът им беше в Люлин. А аз живея в Центъра. Как да пътувам с метрото като… обикновен човек? Отказах. Пак. Минаха три месеца. После шест. Спестяванията ми се стопиха. LinkedIn стана тих. Gmail – още по-тих. В крайна сметка, след почти година, кандидатствах в кол център. Без видеоинтервю. Без тест. Само с гласа си. Взеха ме веднага. 1200 лв. чисто. 8 часа на слушалки. Клиенти, които ми крещят. Мениджъри, които ми пращат emoji в служебния чат. И аз, който тихо хапя гордостта си като суха филия. Всяка сутрин, когато тръгвам за работа, минавам покрай сгради, в които можех да работя. С костюм. С визитка. С респект. А сега? Нося служебна тениска и слушалки, които миришат на чужди уши. И все пак… когато някой ме попита защо не съм си намерил „нещо по-хубаво“, казвам: — Просто чакам правилната възможност. Не съм човек, който прави компромиси. А всъщност… правя компромис със себе си всеки ден. Само и само да не призная, че тогава… сбърках.
Лошо ли е да си горделив
Никога не съм мислила, че съм особено горда, докато миналия месец не се случи нещо, което ме накара да се почувствам като герой в някой филм. В училище имахме голямо изложение по биология. Темата ми беше „Митохондрии – енергийните централи на клетката“. Звучеше скучно, но аз реших да го направя впечатляващо – с 3D макет, мигащи LED светлини и дори малък вентилатор, който да “раздухва” „клетъчната мембрана“. През нощта бях останала будна до 3 часа, лепейки картон, програмирайки ардуино и пробвайки всякакви варианти. Бях сигурна, че ще спечеля първото място. На реда за представяне всички гледаха макетите – някои бяха просто постери, други – кратки презентации на лаптоп. Когато дойде моят ред, аз застанах пред дъската и със самочувствие включих феновете и лампичките. Макетът започна да пулсира в синьо и зелено, докато обяснявах ролята на митохондриите в клетъчния метаболизъм. Учителката по биология се зарадва, други ученици зяпаха, а аз усещах как гордостта ми нараства с всяка изречена фраза. Когато дойде времето за оценяване, съдии обикаляха и задаваха въпроси: „Как регулираш скоростта на вентилатора?“, „Защо избра тези цветове?“, „Каква е връзката с човешките заболявания?“ Отговарях бързо и убедително. Краят на презентацията беше придружен от малко конфети (да, сложих и конфети в макета – тайно купени от магазина за парти артикули). Публиката избухна в шумни аплодисменти. Мислех, че няма да има конкуренция за мен, но изненадата беше, че второто място спечели съученичката ми Ана, която направи макет на дихателната система със змееви кости и дори звук на вдишване и издишване. Огледах се и видях как лицето ми изсветлява от гордост – пак бях първа, но този път споделената гордост на класа беше още по-сладка. Вечерта, когато отидох вкъщи, майка ми ме похвали, баща ми снимаше макета за телефона си, а аз за миг си помислих: „Е, горделивостта не е толкова лошо нещо, когато ти помага да направиш нещо готино.“ После се усмихнах и изключих макета – утре ще е ден за нови проекти и нови доводи да се гордея.