Самозабравих се от похвали

Аз съм 21-годишна студентка от малък град, която през последните години живее в София. В училище винаги бях първенец – печелех олимпиади, бях избирана за председател на класа и всички около мен ме хвалеха. Приятното усещане, че съм "специална", ме съпътстваше навсякъде. Когато влязох в университета, започнах да публикувам във всички социални мрежи всяко признание, което получавах. Харесванията и коментарите ме караха да се чувствам важна.

Постепенно започнах да гледам отвисоко на близките си. Приятелят ми започна работа в заведение, докато аз бях приета за стаж в престижна фирма. Вместо да го подкрепя, аз му казвах, че неговата работа е "временна" и "без перспектива". Близките ми ме молеха за помощ с курсови проекти, но аз отговарях, че нямам време да обяснявам елементарни неща. На рожден ден на една приятелка направих шега за това, че тя още не е завършила бакалавър, докато аз вече се готвя за магистратура. Тя се разплака и си тръгна, а останалите замълчаха неловко. В онзи момент усетих, че съм прекалила, но гордостта не ми позволи да се извиня.

Сестра ми, която е с две години по-малка, винаги е била по-тиха и притеснителна. Вместо да я окуражавам, аз често я критикувах, че няма достатъчно амбиция. Виждам как отношенията ни се охлаждат. Вътрешно се усещам, че тази самозабрава ме изолира. Мои състуденти вече не ме канят на срещи, защото се притесняват, че ще бъда отново "над всички". Опитвам се да работя върху себе си – слушам повече, споделям успехите си с мярка, а когато някой друг постигне нещо, се опитвам да се зарадвам искрено. Боря се с усещането, че ако не съм най-добрата, няма да ме обичат. Чувствам се виновна, че позволих на похвалите да ме променят толкова много.