Чревоугодие
Прекомерно ядене и пиене
Намерени 2 гряха в категория "Чревоугодие"
Изядох тортата за рождения ден на малката ми сестра… и излъгах, че я е взел съседското куче
Сестра ми имаше рожден ден. Навърши 7. Беше се вълнувала седмици наред – щеше да има гости, балони, подаръци и, разбира се, нейната любима ягодова торта с розови розички и името ѝ написано с бял крем. Аз бях на 20, живея още вкъщи, уча „нещо в университета“, но не ходя редовно. Повечето време стоя пред компютъра или пред хладилника. Денят преди рождения ѝ ден тортата беше доставена – красива, огромна, в картонена кутия с надпис „Внимание: НЕ Я БЪРКАЙТЕ“. Беше 2 през нощта. Всички спяха. Аз станах да пия вода, минах покрай хладилника… и отворих. Само да я видя. Само да я помириша. Само да си отрежа малко. Само едно парче. После още едно. И още едно. Неусетно стоях на пода в кухнята, с пластмасова лъжица в ръка и крем по бузата. Ядях като диво животно – лакомо, без мисъл, без капка спирачка. Не знам кога спрях. Може би когато видях дъното на кутията. Може би когато стомахът ми се сви от болка. Станах, затворих кутията и я скрих под леглото ми. Не питаш защо – не знам. Паника. Срам. Но и… странно удовлетворение. На сутринта майка ми полудя. Сестра ми плачеше. Вратата беше отворена, и аз казах: — Мисля, че беше съседското куче. Видях го да души торбите до вратата. Излъгах. Грозно. Безсрамно. А тя… ми повярва. Купиха друга торта в последния момент. По-малка, не толкова хубава. А аз… лежах в леглото с болен стомах и мазен екран на телефона. Оттогава всяка година на рождения ѝ ден, когато видя торта, се сещам. Не за вкуса, а за лицето ѝ – разочаровано, наранено. И въпреки това… има една част от мен, която пак би го направила. Защото в онзи момент тортата беше по-важна от истината.
Ядох от пода… и не съжалявам
Не знам кога се превърнах в този човек. Може би беше по време на карантината. Или по-рано – още в детството, когато баба ми ми казваше: „Хапни си още малко, слаб си“. Сега съм на 26, живея сам, и имам две слабости: бургерите и нощите, в които никой не може да ме спре. Миналата събота си поръчах голям бургер меню с два допълнителни соса, лукчета, и десерт. Не защото бях гладен. Просто защото исках. Пуснах си сериал, отворих капака на кутията и започнах да ям с бавни, дълги хапки, сякаш съм в реклама. На третата хапка бургерът се разпадна. Парче месо падна на пода. Сосът се разля по паркета. Погледнах го. Замръзнах. И после… коленичих. Без да мисля, го взех и го лапнах. Не го измих. Не го духнах. Просто го изядох, сякаш нищо не се е случило. А после… продължих. Дъвчех с апетит, с ръмжене. Бях сам и свободен. Нямаше кой да ме съди. В края на вечерта изядох и остатъците от картофките. Облизах пръстите си до сухо. После дори изсмуках малката чашка с чесновия сос, като шотче. На сутринта ме болеше стомахът. Не физически. Психически. Погледнах празните кутии и се намразих. За кратко. До вечерта вече бях забравил. И поръчах ново меню. Същото. Само че този път — и с милкшейк. Понякога хората ме питат защо не излизам. Защо не се показвам по снимки. Казвам им, че съм интроверт. Че работя много. Но истината е, че в мен живее звяр. И този звяр не иска разходки. Той иска бекон. Може да звучи отвратително, но в онзи момент, на пода, с месо между пръстите, се чувствах истински жив. Може би съм просто жалък. Може би съм болен. Но искам да знам… дали поне малко ме разбираш? Или мястото ми е само в ада?