Чревоугодие
Прекомерно ядене и пиене
Намерени 5 гряха в категория "Чревоугодие"
Не мога да спра да ям след фитнес
На 23 съм и тренирам фитнес от няколко години. Лятото идва, всички говорят за "форма", но моят проблем е обратният – ям прекалено много след тренировка. Случва се да прекарам час в залата, да се потя и да се чувствам горд, а после да спра на дюнерджийница и да изям две големи дюнери. Вкъщи отварям хладилника и започвам да "попълвам" запасите – сирене, хлебчета, сладолед. Казвам си, че съм горил калории, но реално приемам двойно. За седмица мога да кача килограм, въпреки че тренирам. Приятелите ми от залата ми казват да си правя план за хранене, но нямам самодисциплина. Веднъж треньорът ми дори ме видя да ям понички в съседното кафе; смути се, аз се почувствах като хванат на местопрестъплението. Вкъщи родителите ми се шегуват, че "не мога да се нахраня", а аз се преструвам, че не ме засяга. Истината е, че усещам празнота и я запълвам с храна. Решил съм да променя това – започнах да водя дневник на храненето, да пия повече вода и да включвам повече зеленчуци. Освен това се опитвам да разбера защо имам тази нужда да ям след тренировка – дали е от скука или от липса на енергия. Вярвам, че с постоянство ще намеря баланс между спорт и разумно хранене.
Тайната ми зависимост към джънк храна
Аз съм 17-годишна ученичка, която винаги е обичала да похапва, но през последната година това се превърна в зависимост. Когато се стресирам за контролни или когато вкъщи се караме, се утешавам с пакет чипс, шоколад или бургер. Чувството на наслада ме кара да забравя за момент тревогите. Започна с едно-две излизания до магазина, но стигнах до там, че криех закуски под леглото си. Поръчвах бургери и пици в 2 часа сутринта, когато всички спяха. В училище ядях тайно сладки под чина, а когато се прибирах, минавах през супермаркета и купувах още. Приятелите ми започнаха да ми се смеят, но аз продължавах. Храната се беше превърнала в бягство от реалността. Скоро започнах да качвам килограми и да се чувствам уморена. Родителите ми не знаят, защото изхвърлям опаковките преди да се прибера. Веднъж дори изядох последния пудинг на брат ми и го обвиних, че той го е взел. Когато излизахме с приятели, винаги избирах заведенията с най-калоричната храна и се ядосвах, ако някой предложеше салата. Чувствах се гладна, дори когато бях току-що яла. Днес осъзнавам, че съм пристрастена към джънк храната и това вреди на здравето ми. Чувствам се виновна и искам да се променя. Започнах да тичам сутрин и да си приготвям домашни салати. Опитвам се да се науча да се справям със стреса без храна и да говоря със семейството си за това, което чувствам. Надявам се, че споделянето тук ще ми помогне да намеря подкрепа и други, които са минали по този път.
Изядох тортата за рождения ден
Аз съм 17-годишно момиче и обожавам сладки. Миналата седмица майка ми поръча голяма шоколадова торта за рождения ден на малкия ми брат. Тортата стоеше в хладилника, покрита, целият дом миришеше на шоколад. Въртях се около кухнята като котка около мляко. Брат ми се вълнуваше за тортата; баща ми казваше „Не я пипай“. Но аз не издържах. Късно вечерта, когато всички заспаха, се промъкнах в кухнята. Отворих хладилника и отрязах малко парче за „да опитам“. Вкусовете се разтвориха в устата ми – шоколад, крем, блат. Казах си – само още една хапка. След десет минути бях изяла половината торта. Спирка нямаше. Когато осъзнах, че почти няма торта, в паника изравних остатъците, опитах се да изгладя ръбовете, но очевидно беше повредена. В леглото си лежах с болен стомах и вина. На следващата сутрин всички бяха шокирани. Брат ми плачеше, майка ми ме гледаше с разочарование. Опитах се да се оправдая, че котката може би е виновна, но очевидно тя не може да отвори хладилника. Майка ми хукна към сладкарницата да поръча нова торта, но беше твърде рано. Празникът се превърна в хаос. Чувствах се ужасно, но дълбоко в себе си все още си мислех за вкуса на шоколада. Не е първият път. Често ям тайно храната на другите. В хладилника вкъщи винаги изчезват парчета сирене, колбаси, десерти. Казвам, че не зная, но всички знаят, че съм аз. Чудя се дали това е проста лакомия или дълбока дупка, която запълвам с храна. Срамувам се, че развалих рождения ден на брат си заради жаждата си за сладко.
Изядох тортата за рождения ден на малката ми сестра… и излъгах, че я е взел съседското куче
Сестра ми имаше рожден ден. Навърши 7. Беше се вълнувала седмици наред – щеше да има гости, балони, подаръци и, разбира се, нейната любима ягодова торта с розови розички и името ѝ написано с бял крем. Аз бях на 20, живея още вкъщи, уча „нещо в университета“, но не ходя редовно. Повечето време стоя пред компютъра или пред хладилника. Денят преди рождения ѝ ден тортата беше доставена – красива, огромна, в картонена кутия с надпис „Внимание: НЕ Я БЪРКАЙТЕ“. Беше 2 през нощта. Всички спяха. Аз станах да пия вода, минах покрай хладилника… и отворих. Само да я видя. Само да я помириша. Само да си отрежа малко. Само едно парче. После още едно. И още едно. Неусетно стоях на пода в кухнята, с пластмасова лъжица в ръка и крем по бузата. Ядях като диво животно – лакомо, без мисъл, без капка спирачка. Не знам кога спрях. Може би когато видях дъното на кутията. Може би когато стомахът ми се сви от болка. Станах, затворих кутията и я скрих под леглото ми. Не питаш защо – не знам. Паника. Срам. Но и… странно удовлетворение. На сутринта майка ми полудя. Сестра ми плачеше. Вратата беше отворена, и аз казах: — Мисля, че беше съседското куче. Видях го да души торбите до вратата. Излъгах. Грозно. Безсрамно. А тя… ми повярва. Купиха друга торта в последния момент. По-малка, не толкова хубава. А аз… лежах в леглото с болен стомах и мазен екран на телефона. Оттогава всяка година на рождения ѝ ден, когато видя торта, се сещам. Не за вкуса, а за лицето ѝ – разочаровано, наранено. И въпреки това… има една част от мен, която пак би го направила. Защото в онзи момент тортата беше по-важна от истината.
Ядох от пода… и не съжалявам
Не знам кога се превърнах в този човек. Може би беше по време на карантината. Или по-рано – още в детството, когато баба ми ми казваше: „Хапни си още малко, слаб си“. Сега съм на 26, живея сам, и имам две слабости: бургерите и нощите, в които никой не може да ме спре. Миналата събота си поръчах голям бургер меню с два допълнителни соса, лукчета, и десерт. Не защото бях гладен. Просто защото исках. Пуснах си сериал, отворих капака на кутията и започнах да ям с бавни, дълги хапки, сякаш съм в реклама. На третата хапка бургерът се разпадна. Парче месо падна на пода. Сосът се разля по паркета. Погледнах го. Замръзнах. И после… коленичих. Без да мисля, го взех и го лапнах. Не го измих. Не го духнах. Просто го изядох, сякаш нищо не се е случило. А после… продължих. Дъвчех с апетит, с ръмжене. Бях сам и свободен. Нямаше кой да ме съди. В края на вечерта изядох и остатъците от картофките. Облизах пръстите си до сухо. После дори изсмуках малката чашка с чесновия сос, като шотче. На сутринта ме болеше стомахът. Не физически. Психически. Погледнах празните кутии и се намразих. За кратко. До вечерта вече бях забравил. И поръчах ново меню. Същото. Само че този път — и с милкшейк. Понякога хората ме питат защо не излизам. Защо не се показвам по снимки. Казвам им, че съм интроверт. Че работя много. Но истината е, че в мен живее звяр. И този звяр не иска разходки. Той иска бекон. Може да звучи отвратително, но в онзи момент, на пода, с месо между пръстите, се чувствах истински жив. Може би съм просто жалък. Може би съм болен. Но искам да знам… дали поне малко ме разбираш? Или мястото ми е само в ада?