Алчност
Лакомство за пари и материали
Намерени 6 гряха в категория "Алчност"
Откраднах оборота на магазина
Работя като касиер в квартален супермаркет от година. На 24 съм и се боря да покрия разходите си. Заплатата ми не е висока, а разходите за наем, храна и транспорт растат. Един ден шефът ни остави да броим оборота. Останах сама в края на смяната и погледът ми спря върху пачка банкноти. Помислих си, че никой няма да забележи, ако взема малко "на заем". Прибрах 50 лева. Никой не ги поиска. На следващия ден взех още 50. След това още. Започнах да живея с усещане, че съм хванала света за рогата – плащах си сметките и дори си купих нови слушалки. Но съвестта ми не спеше. Страхувах се от проверка, въобразявах си, че камерите са записали всичко. На третата седмица шефът ни свали всички служители за проверка. Сърцето ми се разтуптя. Той сподели, че оборотът не излиза, и попита дали някой има информация. В този момент не издържах и си признах. Очаквах да ме уволнят на място. Вместо това собственикът ми каза, че оценява честността, но все пак трябва да напусна. Върнах парите. Сега си търся нова работа и разбирам, че алчността ми струва професионалната ми репутация. Доверието веднъж изгубено се връща трудно.
Излъгах приятел заради бърза печалба
Аз съм 20-годишен студент, който в последните месеци осъзна колко алчен е бил. Преди година започнах да се интересувам от криптовалути и лесни печалби. Четях форуми, гледах видеа и вярвах, че мога да стана богат без да полагам много усилия. Убедих няколко приятели, че се ориентирам в тези неща. Един близък приятел ми даде 2000 лева, за да ги инвестирам за него. Обещах му голяма печалба, но вместо да бъда предпазлив, вложих парите в съмнителни проекти. Купувах токени, за които никой не бе чувал, и влизах в платформи, обещаващи невъзможни възвръщаемости. Междувременно харчех личните си спестявания за скъп телефон, обувки и нощен живот, убеден, че скоро всичко ще се изплати. След няколко седмици пазарът се срина. Портфейлът ни започна да се топи, но аз продължавах да рискувам, опитвайки да наваксам. Когато приятелят ми питаше как вървят делата, измислях извинения – казвах му, че парите са замразени или че трябва да чакаме „подходящ момент“. В реалност продавах на загуба, за да плащам наема и сметките си. С времето съвестта ми започна да ме гризе. Спях трудно, защото знаех, че лъжа най-добрия си приятел. Гледах го да работи още повече, за да се сблиска със парите, докато аз го лъжах. Други близки разбраха за лъжите ми и се отдръпнаха. Накрая събрах смелост и признах истината. Върнах му каквото беше останало и се извиних. Той ме изслуша и прие извинението, но доверието ни беше разрушено. Сега работя усилено, да върну осталалите пари и се уча, че бързата печалба не си струва да жертваш приятелството.
Вечно мисля за пари
Аз съм 23-годишен мъж. От студентските си години постоянно гоня пари. Работя на две места, продавам стари вещи онлайн, инвестирам в криптовалути и се разправям с всякакви схеми за бързо забогатяване. Когато приятелите ми излизат, аз стоя вкъщи и разглеждам форуми за инвестиции. В главата ми мисълта „още малко“ никога не си тръгва. Преди няколко месеца най-добрият ми приятел ме помоли да му заема малка сума за ремонт на колата. Казах му, че нямам, въпреки че в този момент имах спестени пари. Можех да му помогна, но алчността ми каза „Парите трябва да работят за теб, не за други“. Същият ден купих нов токен, който се оказа измама. Загубих парите. Приятелят ми си намери друг заем и още ми е обиден. Също така лъжа родителите си. Казвам им, че парите, които ми изпращат, отиват за учебници, а всъщност ги обръщам в акции. Често усещам как се отчуждавам от хората, които обичам. Мисля за проценти и лихви, вместо за разговори и моменти. Когато спечеля, се чувствам над всички. Когато губя, се прехапвам и търся следващото нещо. Осъзнавам, че парите не са цел, а средство, но вътре в мен има глад, който никога не се засища.
Излъгах приятелката ми, че ще живеем заедно… само за да взема заем на нейно име
Бях с нея две години. Не беше най-красивата, нито най-умната, но имаше нещо, което нямам – чисто кредитно досие. Аз – с две бързи заеми, едно закъсняло плащане и червено в ЦКР. Тя – ангелски профил, работи като медицинска сестра, винаги внася на време, вярва в любовта и „общото бъдеще“. Един ден ѝ казах, че искам да заживеем заедно. В ново място. Да започнем „начисто“. Очите ѝ блеснаха. Вече бях избрал апартамент под наем. Не много скъп, но с хубав интериор. Казах ѝ, че трябват около 10 000 лв. – за депозит, мебели, техника и малко „начален старт“. Тя нямаше спестени пари. Но имаше добра заплата и доверие в мен. Подадохме документите. Помогнах ѝ да си отвори мобилно банкиране, уж за да следим бюджета заедно. В деня, в който преведоха парите… ги изтеглих. Всичките. Купих си телефон, нов лаптоп, изплатих старите си дългове. Дори си поръчах златен синджир. Без шега. Тя се вълнуваше: „Кога ще местим нещата?“. Отговарях: „Скоро, само уреждам някои документи“. След десет дни ѝ казах, че трябва да замина в чужбина по спешност – уж за работа. Изтрих си Facebook. Смени си номера. Изчезнах. Тя звъня на общи приятели, писа ми имейли, прати ми гласови съобщения, в които плаче. Не ѝ отговорих. Не защото не ми пукаше… а защото знаех, че ще започна да се оправдавам. Сега живея в друг град. С други хора. Казвам, че лаптопът ми е подарък от фирмата. Че съм започнал на чисто. Никой не знае. Но понякога нощем… чувам гласа ѝ в главата си. Как казва: „Ще живеем заедно, нали?“. И ме свива под лъжичката. Не ѝ върнах нищо. Не ѝ писах. Не се извиних. Знам, че това е грозно. Подло. Алчно. Но тогава… просто исках да си върна живота. На всяка цена.
Продадох фирмата на шефа ми зад гърба му
Работех като търговски директор в малка, но стабилна фирма за хранителни добавки. Шефът ми — готин тип, около 50, доверчив, старомоден. Повечето неща се случваха на хартия. Аз се грижех за новите партньорства, срещите, доставките… и електронната поща. В един момент започнаха да идват запитвания за франчайз, за дистрибуция в чужбина. Шефът ми все се дърпаше: „Нека сме малки, но честни“. Аз обаче виждах нещо друго – златна мина. Един ден писаха от Румъния – верига фитнес магазини, искат да станат официален партньор. Вместо да препратя мейла, отговорих от мое име. Със същия домейн. Представих се за „съосновател“. Уредих всичко – условия, логистика, цена. И дадох личната си фирма като посредник. Печалбата беше двойна. Фирмата купуваше от моята фирма, която купуваше от нашата. Един вид – препродадох стоката ни на самите нас, с надценка. Шефът ми дори ми каза: — Браво, страхотна сделка. Добре си се справил. И аз се усмихнах. А той дори не разбра, че си плаща на мен втори път. След два месеца си купих нова кола. Казах, че е с кредит. Истината е – платих я кеш. Направо от печалбата. Всичко минаше през мен. Фактури, куриери, контакти. Уредих така нещата, че дори ревизия да има, няма да намерят нищо – само добри търговски резултати. Усещането? Страхотна тръпка. Като да крадеш със стил. Без маска. Без оръжие. Само с мозък и подпис. Понякога се замислям – не е ли грозно? Да се възползваш от човек, който ти вярва? Може би. Но всеки път, когато мина покрай офиса в новата си кола, си казвам: — Ако не бях аз, сделката нямаше да я има. Та… алчно ли е, че си взех каквото заслужавам? Или просто съм по-умен от него?
Казах на баба, че ще ѝ пазарувам… и ѝ източих картата
Баба ми е на 82. Живее сама в панелка в „Люлин“, трудно ходи, но все още пази ума си остър. Винаги е била пестелива, никога не е харчила излишно. Но пък винаги държеше да помага – особено на мен. Един ден ѝ предложих да ѝ пазарувам редовно, защото „я обичам и искам да ѝ е по-лесно“. Истината? Забелязах, че пенсионната ѝ карта е от по-стар тип, без SMS известия. Взе ми я с доверие. Даде ми и ПИН-а, без да се замисли. „Само за хляб и кисело мляко, момчето ми“, ми каза. Усмихнах се. Първия път похарчих 15 лева. Втория – 28. На третия ден реших да си поръчам AirPods. От нейната карта. Не ме спря нищо. Дори не трепнах. Казах си, че ще ѝ ги върна. Че ще ги взема само за малко. Че това не е кражба. След месец бях изтеглил над 1200 лева. За маратонки, курсове, излизания. Все казвах, че съм „зает и не мога да ѝ донеса бележките от магазина“, а тя не настояваше. Вярваше ми. Дори ме хвалеше на съседките. Един ден поиска сама да иде до банкомата. Помогнах ѝ. Тя въведе ПИН-а. Балансът беше… 8.74 лв. Погледна ме. После картата. И после само прошепна: — Сигурно има грешка. Имах готова лъжа: „Може някой да я е хакнал“. Тя кимна. А после каза: — Добре, момчето ми. Щом ти си до мен, всичко ще е наред. Прибрах картата обратно. На другия ден я оставих вкъщи. Излязох. И я изтеглих до последната стотинка. Тя не пита повече. Аз не спирам да харча. И не, не ми е зле от това. Харесва ми, че мога да си поръчам всичко. Харесва ми, че имам контрол. Но понякога вечер, когато съм сам и слушам как вратата на баба ми скърца, си мисля… Кой е по-зле? Тя – с празна сметка? Или аз – с пълни джобове, пълни с вина?