Алчност
Лакомство за пари и материали
Намерени 28 гряха в категория "Алчност"
Наследих всичко и излъгах сестра си, че нищо няма
Баба ми почина миналия февруари. Бях единственият, който я гледаше последните години — всяка събота при нея, лекарства, разходки, часове разговор. Сестра ми живееше в чужбина и идваше два пъти годишно, все с обещания и цветя от летището. Когато отворихме завещанието, разбрах, че баба е оставила 23 000 лева в банка — само на мен. Обадих се на сестра ми и казах с равен глас: "Баба нямаше спестявания. Само апартаментът." Тя вярва. Парите вече са в моята сметка. Казвам си, че заслужавам всяко стотинче — нали загубих съботите си? Нали аз се грижих, докато тя пиеше кафе по Амстердам? Но нощем гърдите ми се свиват. Чувам гласа на баба: "Обичам ги и двамата еднакво." И тогава наистина не мога да заспя.
Наследих всичко и излъгах сестра си, че нищо няма
Баба ми почина миналия февруари. Бях единственият, който я гледаше последните години — всяка събота при нея, лекарства, разходки, часове разговор. Сестра ми живееше в чужбина и идваше два пъти годишно, все с обещания и цветя от летището. Когато отворихме завещанието, разбрах, че баба е оставила 23 000 лева в банка — само на мен. Обадих се на сестра ми и казах с равен глас: 'Баба нямаше спестявания. Само апартаментът.' Тя вярва. Парите вече са в моята сметка. Казвам си, че заслужавам всяко стотинче — нали загубих съботите си? Нали аз се грижих, докато тя пиеше кафе по Амстердам? Но нощем гърдите ми се свиват. Чувам гласа на баба: 'Обичам ги и двамата еднакво.' И тогава наистина не мога да заспя.
Събирам дарения за приюти, но си взимам 70% от парите
Всички във Варна ме познават като ангела на бездомните животни. Организирам кампании, плача в социалните мрежи за всяко болно кученце. Но крада от дарените пари. Започна случайно - 50 лева за моя сметка. Сърцето ми биеше бесно докато натискам бутона за превод. Удоволствието беше като наркотик. Сега съм професионалистка. Кампания за Белла - 2000 лева събрани, 600 за операция. 1400 в джоба ми. Ръцете ми треперят от вина и възбуда едновременно. Снимам щастливото куче, благодаря на дарителите. Те плачат от радост. Аз се усмихвам като дявол. Най-болезненото беше с баба Мария. Писа ми Дарих последната си пенсия 200 лева за Макс да живее. Стомахът ми се обърна наопаки. Операцията на Макс струваше 80 лева, не 800. Но не мога да спра. Алчността ме е погълнала.
Пазарувам тайно с кредитната карта на майка си вече 6 месеца
На 23 години съм и живея с майка си в София след като баща ми умря преди година. Тя работи като медицинска сестра за 1200 лева месечно и едва свързваме двата края. Преди 6 месеца открих кредитната й карта в чантата и запомних номера. Започнах да пазарувам онлайн. Първия път поръчах дрехи за 150 лева. Сърцето ми биеше като на луда докато въвеждах данните. Казах си "само веднъж". Но удоволствието от новите неща беше невероятно. Втория път взех кецове за 200 лева. После козметика за 180 лева. Всеки път изтривам имейлите с потвърждения от телефона й. Контролирам пощата да вземам пакетите първо. Когато тя вижда извлечението от картата, се притеснява: "Странно, не помня да съм пазарувала толкова." Аз я утешавам: "Мамо, много работиш, нормално е да забравяш." Досега съм изхарчила около 2000 лева от нейната карта. Вчера си поръчах слушалки за 400 лева докато тя спеше след нощна смяна. Ръцете ми трепереха от вълнение и вина едновременно. Знам точно колко лева има в картата - проверявам я почти всеки ден. Най-болезненото е когато тя казва: "Ела, ще спестим за ваканция заедно." Или когато отказва да си купи ново палто защото "няма пари". А аз нося дрехи купени с нейните пари и се преструвам, че съм ги взела намалени или от приятелка. Миналата седмица майка ми плачеше пред сметките: "Не знам как толкова бързо се свършават парите." Сърцето ми се къса, но не мога да спра. Когато виждам нещо хубаво онлайн, пръстите ми сами въвеждат номера на картата й. Знам че крада от най-добрия човек в живота си. Но зависимостта е по-силна от разума ми.
Заемам пари от приятели и ги избягвам, когато трябва да връщам
На 24 години съм и имам ужасна навика. Заемам пари от приятели с обещания да ги върна до дни, но никога не ги връщам. Започна още в училище с дребни суми - 10-20 лева за билет за кино или за обяд. Винаги казвах утре ти давам, но утре никога не идваше. Сега сумите са по-големи. Миналия месец заех 300 лева от Марин за спешен ремонт на колата. Всъщност парите отидоха за нови маратонки Nike, които исках от месеци. Когато ми писа за парите, му отговорих че все още събирам. Вече го избягвам - не отговарям на обажданията му, не излизам на места където знам че ще го срещна. От Димитър заех 150 лева за зъболекар. Купих си нова риза и панталон. Когато ме пита за парите, изобретявам нови оправдания - забавени заплати, семейни проблеми, неочаквани разходи. Стана майстор на измислянето на лъжи. Най-гадно е с Велина - тя ми е дала 200 лева за наем, защото казах че ще ме изхвърлят. Истината е, че живея при родителите си безплатно. Парите изкарах за уикенд в Пловдив с друга компания. Когато тя ми напомни за дълга, й казах че ми е неудобно и я попитах дали не може да почака още малко. Тя се съгласи защото е добра и ми вярва. Водя мислен списък с дълговете си - общо са около 800 лева на пет души. Знам точно колко кому дължа, но се преструвам че съм забравил. Когато някой от тях споменава парите, ставам неудобно и бързо сменям темата. Стратегията ми е проста - избягвам хората докато не се откажат да настояват. До сега е работело. Повечето се отказват след 2-3 месеца настояване, защото им е неудобно да тормозят приятел за пари. Знам че е ужасно. Изгубих добри приятелства заради тази алчност. Но не мога да спра. Когато се изкушавам от нещо скъпо, умът ми веднага планира от кого да заема следващата сума. Вече мисля стратегии - на кого да се обърна, каква лъжа да изобретя, как да избегна връщането. Най-зле е че родителите ми имат пари. Те биха ми дали каквото поискам, но гордостта ми не ме оставя да ги помоля. По-лесно е да мамя приятели отколкото да признавам пред семейството си че не мога да се справям финансово.
Лъжа в социалните мрежи че имам рак за да получавам пари и внимание
На 32 години съм, живея сама в Пловдив. Преди година започнах най-мръсната лъжа в живота си. Публикувах в Facebook че ми откриха рак на гърдата и че ще се лекувам. Всичко започна след като видях колко внимание получи колежката ми Стела когато наистина се разболя. Хората й писаха, носеха храна, събираха пари. Завидях й — не на болестта, а на грижата. Никой никога не се е грижел за мен така. Първата публикация ми трепереше ръката докато я пишех: 'Днес получих най-тежката новина в живота си. Но ще се боря.' Сърцето ми биеше като чук. Натиснах 'Публикувай' и изчаках. Реакцията беше мигновена. Коментари, лайкове, съобщения. Хората ми пишеха топли думи, предлагаха помощ. Съседката ми донесе супа. Бивши приятели, с които не бях говорила години, ми се обаждаха разплакани. После започнаха парите. 'За лечението ти, мила!' Първо 50 лева от тетка ми, после 100 от стария ми шеф. Създадох PayPal сметка 'за химиотерапията'. За месец имах 2000 лева. Стомахът ми се свиваше всеки път като виждах уведомление за превод. Най-гадно ми стана когато майка ми дойде от София за да ме види. Тя плачеше, гледаше ме като умираща. Прегърна ме и каза: 'Ще преживеем това заедно.' Почти й признах всичко, но думите заседнаха в гърлото ми. Започнах да публикувам снимки от 'химиотерапията' — всъщност от обикновени медицински прегледи. Обръснах косата си наполовина за да изглежда като от лечение. Хората плачеха в коментарите: 'Толкова си силна!' Сега е минала година. Лъжата стана толкова голяма, че не знам как да излезна от нея. Трябва да 'се възстановявам'. Хората питат кога ще свърши лечението. Всеки ден се събуждам с тежест в гърдите — не от рак, а от вината.
Откраднах 10 лева ресто от майка която хранеше семейството си за празника
На 28 години съм и работя като доставчик на храна в София. Миналия четвъртък получих поръчка за 120 лева - голяма семейна празнична вечеря до жилищен блок в Лозенец. Качих се до 5-ти етаж, позвъних на апартамент 23. Отвори млада майка с бебе на ръце. "Колко дължа?", попита тя усмихната. "120 лева", отговорих. Тя ми подаде 150-левова банкнота. "Моля 30 лева ресто." Докато броях парите, чух как от стаята викат: "Мамо, дошла ли е храната? Гладни сме!" Деца се смееха, някой слагаше музика. Явно събиране по повод празника. В този момент осъзнах, че имам само две банкноти от 10 лева в джоба си. Трябваше да върна 30, а имах само 20. Сърцето ми заби като луд. "Извинете, нямам точно ресто. Ще слеза до магазина да разбия." Тя се усмихна: "Няма проблем, чакам." Вместо да сляза обаче, се качих до покрива и изчаках 10 минути. После се върнах и позвъних отново. Отвори същата жена, но вече изглеждаше притеснена. "Магазинът беше затворен", излъгах я. "Но имам само 20 лева ресто." "Добре", каза тя разочаровано, "пари са пари." Взех нейните 150 лева, дадох й 20 лева ресто и си запазих 10 лева като "чаевые". Обикновено чаевните са 2-3 лева. Гледах я как влиза вътре с яденето и затваря вратата. От коридора чувах как някой казва: "Защо толкова дълго?" "Нищо особено", отговори тя. Слязох по стълбите и се почувствах отвратително. Тази жена хранеше цялото семейство за празника, а аз откраднах 10 лева от ръстото й. 10 лева, които вероятно щяха да й трябват за автобус или хляб утре. Но вече беше късно. Парите бяха в джоба ми и аз ги похарчих за бира същата вечер.
Краду пари от майка си докато се грижа за нея
На 26 години съм, единствено дете и се грижа за болната си майка, която има рак на белите дробове. Всеки ден ходя при нея - пазаруване, готвене, носене на лекарства до болницата. Тя винаги ми дава пари за всички разходи, но аз взимам повече от нужното. Вчера ми даде 100 лева за специални хапчета, които струват 40. Взех цялата сума, купих лекарствата и си купих нови обувки с останалото. Докато тя лежеше в леглото и ми се усмихваше: "Толкова съм щастлива, че имам такова отговорно дете", сърцето ми се разкъсваше на две. Но всеки път си казвам "заслужавам си нещо хубаво след толкова грижи". Тя никога не брои парите - вярва ми безрезервно. А аз вече изхарчих стотици от нейните пари за дрехи, козметика и излизания с приятелки. Знам, че е ужасно, но не мога да спра.
Краду пари от майка си докато се грижа за нея
На 26 години съм, единствено дете и се грижа за болната си майка, която има рак на белите дробове. Всеки ден ходя при нея - пазаруване, готвене, носене на лекарства до болницата. Тя винаги ми дава пари за всички разходи, но аз взимам повече от нужното. Вчера ми даде 100 лева за специални хапчета, които струват 40. Взех цялата сума, купих лекарствата и си купих нови обувки с останалото. Докато тя лежеше в леглото и ми се усмихваше: "Толкова съм щастлива, че имам такова отговорно дете", сърцето ми се разкъсваше на две. Но всеки път си казвам "заслужавам си нещо хубаво след толкова грижи". Тя никога не брои парите - вярва ми безрезервно. А аз вече изхарчих стотици от нейните пари за дрехи, козметика и излизания с приятелки. Знам, че е ужасно, но не мога да спра.
Намерих портфейл с хиляда лева и не го върнах
Беше петък вечер, след работа. Вървях покрай спирката на автобуса когато видях нещо на пейката. Кафяв мъжки портфейл, видимо забравен. Огледах се — наоколо нямаше никого. Отворих го и ръцете ми се разтрепериха. Вътре имаше десет банкноти по сто лева, подредени една до друга, лична карта на мъж на около шейсет години и снимка на две малки деца. Погледнах адреса на картата — беше от квартала. Можех да го занеса за десет минути. Вместо това прибрах банкнотите в джоба си, а портфейла хвърлих в кофата за боклук. Докато вървях към къщи, краката ми натежаваха с всяка стъпка. Тези пари ги похарчих за нов телефон на следващия ден, но всеки път когато го вземам в ръце, си представям лицето на онзи човек как се връща на спирката и търси портфейла си.
Изтривам отрицателните отзиви в Google за ресторанта си и пиша фалшиви положителни
На 31 години съм и преди година отворих малък семеен ресторант в Пловдив. Мечта ми беше, но реалността се оказа по-трудна. Първите месеци бяхме почти празни, парите свършваха, а кредитът натискаше. Тогава забелязах колко важни са отзивите в Google. Всеки отрицателен коментар беше като удар за бизнеса. Започнах да отговарям на всеки критичен отзив, да се извинявам, да обещавам подобрения. Но това не беше достатъчно. Първо започнах да моля близки да напишат положителни отзиви. После създадох фалшиви профили и започнах сам да си пиша хубави коментари. "Отлична храна!", "Най-добрият ресторант в квартала!", "Ще се върнем със сигурност!". Най-лошото дойде, когато научих как да изтривам отрицателните отзиви. Докладвах ги като "неподходящи", твърдях че са от конкуренти, дори плащах на някои хора да си оттеглят коментарите. Сега ресторантът има 4.7 звезди в Google с повече от 50 отзива. Клиентите идват, очаквайки перфекция. А реалността е, че храната е средна, обслужването е каквото се намери, а интериорът е остарял. Всеки ден гледам как хората влизат с очаквания и излизат разочаровани. Някои дори казват "мисляхме че ще е по-добре според отзивите". Но вече не мога да спра. Конкуренцията е жестока, а аз съм затънал в лъжата. Миналата седмица един клиент ми каза лично: "Отзивите ви са страхотни, но храната не отговаря на очакванията. Сигурни ли сте, че са истински?". Сърцето ми се спря на място.
Крада пари от портмонето на гаджето си всеки път когато излизаме
На 24 години съм, заедно сме с Мартин от 8 месеца. Той е много щедър човек и винаги настоява да плати когато излизаме. Проблемът е, че аз не работя постоянно - само като фрийлансер графичен дизайнер, и доходите ми са нередовни. Първия път стана случайно. Седяхме в кафе, той отиде до тоалетната и остави портмонето на масата. Бях харчила последните си пари за такси и нямах за връщане вкъщи. Взех една банкнота от 20 лева - каза си, че ще му ги върна веднага щом получа заплата. Но никога не му ги върнах. И започнах да правя това редовно. Всеки път когато излизаме, намирам начин да взема по 10-20 лева от него. Когато си почива в банята, докато той плаща в ресторанта, дори когато спи у нас. За 8 месеца съм му взела около 800 лева. Той никога не е забелязал. Дори се хвали пред приятелите си колко е "добре организиран с парите" и че "винаги има точната сума". Най-лошото е, че вече имам постоянна работа и добра заплата. Мога да си позволя всичко. Но не мога да спра да го правя. Стана като навик. Виждам портмонето му и автоматично си взимам "данъка за връзката". Миналата седмица той ми каза, че иска да живеем заедно. Пита ме дали мога да участвам в наема - 500 лева месечно. Аз казах "разбира се", но в ума си мислех че вече съм си ги взела предварително. Знам, че това което правя е ужасно. Ако научи, връзката ни ще свърши. Но всеки път когато се опитвам да спра, си казвам "само последния път". И пак го правя.