Алчност
Лакомство за пари и материали
Намерени 3 гряха в категория "Алчност"
Излъгах приятелката ми, че ще живеем заедно… само за да взема заем на нейно име
Бях с нея две години. Не беше най-красивата, нито най-умната, но имаше нещо, което нямам – чисто кредитно досие. Аз – с две бързи заеми, едно закъсняло плащане и червено в ЦКР. Тя – ангелски профил, работи като медицинска сестра, винаги внася на време, вярва в любовта и „общото бъдеще“. Един ден ѝ казах, че искам да заживеем заедно. В ново място. Да започнем „начисто“. Очите ѝ блеснаха. Вече бях избрал апартамент под наем. Не много скъп, но с хубав интериор. Казах ѝ, че трябват около 10 000 лв. – за депозит, мебели, техника и малко „начален старт“. Тя нямаше спестени пари. Но имаше добра заплата и доверие в мен. Подадохме документите. Помогнах ѝ да си отвори мобилно банкиране, уж за да следим бюджета заедно. В деня, в който преведоха парите… ги изтеглих. Всичките. Купих си телефон, нов лаптоп, изплатих старите си дългове. Дори си поръчах златен синджир. Без шега. Тя се вълнуваше: „Кога ще местим нещата?“. Отговарях: „Скоро, само уреждам някои документи“. След десет дни ѝ казах, че трябва да замина в чужбина по спешност – уж за работа. Изтрих си Facebook. Смени си номера. Изчезнах. Тя звъня на общи приятели, писа ми имейли, прати ми гласови съобщения, в които плаче. Не ѝ отговорих. Не защото не ми пукаше… а защото знаех, че ще започна да се оправдавам. Сега живея в друг град. С други хора. Казвам, че лаптопът ми е подарък от фирмата. Че съм започнал на чисто. Никой не знае. Но понякога нощем… чувам гласа ѝ в главата си. Как казва: „Ще живеем заедно, нали?“. И ме свива под лъжичката. Не ѝ върнах нищо. Не ѝ писах. Не се извиних. Знам, че това е грозно. Подло. Алчно. Но тогава… просто исках да си върна живота. На всяка цена.
Продадох фирмата на шефа ми зад гърба му
Работех като търговски директор в малка, но стабилна фирма за хранителни добавки. Шефът ми — готин тип, около 50, доверчив, старомоден. Повечето неща се случваха на хартия. Аз се грижех за новите партньорства, срещите, доставките… и електронната поща. В един момент започнаха да идват запитвания за франчайз, за дистрибуция в чужбина. Шефът ми все се дърпаше: „Нека сме малки, но честни“. Аз обаче виждах нещо друго – златна мина. Един ден писаха от Румъния – верига фитнес магазини, искат да станат официален партньор. Вместо да препратя мейла, отговорих от мое име. Със същия домейн. Представих се за „съосновател“. Уредих всичко – условия, логистика, цена. И дадох личната си фирма като посредник. Печалбата беше двойна. Фирмата купуваше от моята фирма, която купуваше от нашата. Един вид – препродадох стоката ни на самите нас, с надценка. Шефът ми дори ми каза: — Браво, страхотна сделка. Добре си се справил. И аз се усмихнах. А той дори не разбра, че си плаща на мен втори път. След два месеца си купих нова кола. Казах, че е с кредит. Истината е – платих я кеш. Направо от печалбата. Всичко минаше през мен. Фактури, куриери, контакти. Уредих така нещата, че дори ревизия да има, няма да намерят нищо – само добри търговски резултати. Усещането? Страхотна тръпка. Като да крадеш със стил. Без маска. Без оръжие. Само с мозък и подпис. Понякога се замислям – не е ли грозно? Да се възползваш от човек, който ти вярва? Може би. Но всеки път, когато мина покрай офиса в новата си кола, си казвам: — Ако не бях аз, сделката нямаше да я има. Та… алчно ли е, че си взех каквото заслужавам? Или просто съм по-умен от него?
Казах на баба, че ще ѝ пазарувам… и ѝ източих картата
Баба ми е на 82. Живее сама в панелка в „Люлин“, трудно ходи, но все още пази ума си остър. Винаги е била пестелива, никога не е харчила излишно. Но пък винаги държеше да помага – особено на мен. Един ден ѝ предложих да ѝ пазарувам редовно, защото „я обичам и искам да ѝ е по-лесно“. Истината? Забелязах, че пенсионната ѝ карта е от по-стар тип, без SMS известия. Взе ми я с доверие. Даде ми и ПИН-а, без да се замисли. „Само за хляб и кисело мляко, момчето ми“, ми каза. Усмихнах се. Първия път похарчих 15 лева. Втория – 28. На третия ден реших да си поръчам AirPods. От нейната карта. Не ме спря нищо. Дори не трепнах. Казах си, че ще ѝ ги върна. Че ще ги взема само за малко. Че това не е кражба. След месец бях изтеглил над 1200 лева. За маратонки, курсове, излизания. Все казвах, че съм „зает и не мога да ѝ донеса бележките от магазина“, а тя не настояваше. Вярваше ми. Дори ме хвалеше на съседките. Един ден поиска сама да иде до банкомата. Помогнах ѝ. Тя въведе ПИН-а. Балансът беше… 8.74 лв. Погледна ме. После картата. И после само прошепна: — Сигурно има грешка. Имах готова лъжа: „Може някой да я е хакнал“. Тя кимна. А после каза: — Добре, момчето ми. Щом ти си до мен, всичко ще е наред. Прибрах картата обратно. На другия ден я оставих вкъщи. Излязох. И я изтеглих до последната стотинка. Тя не пита повече. Аз не спирам да харча. И не, не ми е зле от това. Харесва ми, че мога да си поръчам всичко. Харесва ми, че имам контрол. Но понякога вечер, когато съм сам и слушам как вратата на баба ми скърца, си мисля… Кой е по-зле? Тя – с празна сметка? Или аз – с пълни джобове, пълни с вина?