Зареждане...
📜 Всички грехове
Разгледай всички споделени грехове и гласувай за тях
Намерени 41 гряха
Пристъп на гняв: счупеният телефон
Аз съм 22-годишна и през последната година гневът ми започна да контролира живота ми. Работя в малък офис, където постоянно съм под напрежение. Когато нещо не вървеше по план, сякаш всичко в мен експлодираше. Първо започна с повишаване на тон към колежките си за дреболии. После започнах да хвърлям предмети. Веднъж, след като шефът ми върна доклад със забележки, аз се ядосах толкова, че удрих бюрото, затворих се в тоалетната и плаках. Прибирам се вкъщи с натрупаното напрежение и това се пренася върху близките ми. Най-тежкият инцидент беше преди месец. Спорихме с приятеля ми за това, че прекарва много време с приятели. Чувствах се пренебрегната и започнах да крещя. Той се опита да ме успокои, но аз се почувствах, че не ме разбира. В порив на гняв взех телефона, който държеше, и го хвърлих в стената. Той се разби на парчета, а лицето на любимия ми се изпълни с шок и болка. Още в този момент съжалих и изпитах вина, но думите ми вече бяха нанесли рани. По-късно, когато отидох да се извиня, той ми каза, че не може повече да търпи истериите. Чувствах се ужасно от себе си. Семейството ми също страда. Крещях на сестра си, когато беше изцапала кухнята, и блъсках вратите. Майка ми плачеше, а аз се оправдавах със стреса. Знам, че гневът ми не е просто мимолетен изблик, а дълбоко натрупано напрежение и страх, че губя контрол. Започнах терапия, за да разбера откъде идват тези реакции. Психологът ми помага да науча техники за дишане, да броя до десет и да излизам на въздух, когато усетя, че кипя. Започнах и йога. Понякога все още губя контрол, но осзнавам, че гневът ми разрушава отношенията, които са ми скъпи. Пиша тук, защото искам да се освободя от вината и да потърся съвети. Гневът не решава проблемите; той ги усложнява. Надявам се да се науча да бъда търпелива и да не наранявам хората, които обичам. Ако някой е бил на мое място, моля, споделете какво ви е помогнало.
Мързелът ме поглъща: ден в леглото
Аз съм 19-годишен студент и открито признавам, че мързелът ме поглъща. През последната година пропуснах повече лекции, отколкото посетих. Вместо да стана сутрин за занятия, предпочитам да спя до обед. Когато най-накрая се изтръгна от леглото, хващам телефона, скролвам TikTok и YouTube и си внушавам, че “само пет минутки”, които винаги се превръщат в часове. Ако има домашно, го отлагам до последния момент или изобщо не го предавам. Така оцелявах семестър след семестър, лъжайки родителите ми, че уча много. А те се гордееха с мен, без да знаят, че всъщност се въртя на дивана с чипс. Дори когато ми задават въпроси за специалността, го отминавам с шеги. Мързелът ми се отразява и на отношенията в къщи. Майка ми ме моли да помогна за готвенето или да почистя, но аз я карам сама да свърши всичко, защото “съм уморен” от “учене”. С брат ми почти не излизаме, защото винаги намирам извинения да остана вътре пред компютъра. Когато приятелите ми тренират или работят, аз лежа и си казвам, че ще започна “от утре”. Постоянно обещавам на себе си, че ще започна да спортувам, ще си направя режим и ще бъда по-организиран, но спазвам едва ден. Знам, че мързелът е моя отговорност. Никой не ме спира да ставам рано и да действам. Хващам се, че избягвам задълженията си от страх да не се изложа. Лесно е да остана в леглото, но това убива амбицията ми. Този грях е тежкъ, защото губя време, което никога няма да се върне. Искам да го призная, за да се мотивирам да се променя. От днес насетне ще се опитам да ставам с будилник, да си пиша задачи и да се движа повече. Надявам се споделянето тук да е първата стъпка към борбата с мързела.
Завиждам на сестра си
Аз съм на 18 години и имам по-голяма сестра, която винаги е била перфектната дъщеря в очите на нашите родители. Тя е отличничка, спортува, има приятел, с който изглеждат щастливи, и винаги намира време да помага на мама у дома. От малка я гледам как се справя и как всички я хвалят. Дори роднините по празници казват: "Защо не бъдеш като нея?". В началото и аз исках да я догоня, но колкото повече се стараех, толкова по-невъзможно ми изглеждаше. Миналата година кандидатствахме заедно в университет. Тя беше приета на първо желание, а аз в списъците на резервите. Когато разбрах, че е успяла, първата ми мисъл не беше радост за нея, а гняв и завист. Казах "Честито", но в главата ми бушуваше мисълта, че не е справедливо. Започнах да я наблюдавам тайно и да се сравнявам. Отварях й тетрадките, за да видя как си води бележките, проверявах й социалните мрежи, за да разбера с кого се вижда. Веднъж, когато бяхме двете вкъщи, нарочно счупих купата, която тя беше спечелила от състезание, и после обвиних котката. Видях болката в очите й, но въпреки това изпитах някакво задоволство. Тази завист ме превръща в човек, когото не харесвам. Започнах да се отдалечавам от приятелите си, защото постоянно се сравнявах и с тях. Нещо в мен щракна, когато чух сестра ми да плаче на телефон, защото е уморена от очакванията, които всички имат към нея. Разбрах, че всеки има своите трудности, дори и тези, на които завиждаме. Реших да поговоря с нея. Признах й, че ми е тежко да живея в нейната сянка. Тя се усмихна тъжно и ми каза, че и на нея й е трудно. Сега се опитвам да гледам на успехите й като на вдъхновение, а не като на заплаха. Работя върху собствените си интереси и се уча да се радвам искрено на чуждите постижения. Завистта още понякога се обажда, но вече знам, че не е път към щастие.
Самозабравих се от похвали
Аз съм 21-годишна студентка от малък град, която през последните години живее в София. В училище винаги бях първенец – печелех олимпиади, бях избирана за председател на класа и всички около мен ме хвалеха. Приятното усещане, че съм "специална", ме съпътстваше навсякъде. Когато влязох в университета, започнах да публикувам във всички социални мрежи всяко признание, което получавах. Харесванията и коментарите ме караха да се чувствам важна. Постепенно започнах да гледам отвисоко на близките си. Приятелят ми започна работа в заведение, докато аз бях приета за стаж в престижна фирма. Вместо да го подкрепя, аз му казвах, че неговата работа е "временна" и "без перспектива". Близките ми ме молеха за помощ с курсови проекти, но аз отговарях, че нямам време да обяснявам елементарни неща. На рожден ден на една приятелка направих шега за това, че тя още не е завършила бакалавър, докато аз вече се готвя за магистратура. Тя се разплака и си тръгна, а останалите замълчаха неловко. В онзи момент усетих, че съм прекалила, но гордостта не ми позволи да се извиня. Сестра ми, която е с две години по-малка, винаги е била по-тиха и притеснителна. Вместо да я окуражавам, аз често я критикувах, че няма достатъчно амбиция. Виждам как отношенията ни се охлаждат. Вътрешно се усещам, че тази самозабрава ме изолира. Мои състуденти вече не ме канят на срещи, защото се притесняват, че ще бъда отново "над всички". Опитвам се да работя върху себе си – слушам повече, споделям успехите си с мярка, а когато някой друг постигне нещо, се опитвам да се зарадвам искрено. Боря се с усещането, че ако не съм най-добрата, няма да ме обичат. Чувствам се виновна, че позволих на похвалите да ме променят толкова много.
Вечно мисля за пари
Аз съм 23-годишен мъж. От студентските си години постоянно гоня пари. Работя на две места, продавам стари вещи онлайн, инвестирам в криптовалути и се разправям с всякакви схеми за бързо забогатяване. Когато приятелите ми излизат, аз стоя вкъщи и разглеждам форуми за инвестиции. В главата ми мисълта „още малко“ никога не си тръгва. Преди няколко месеца най-добрият ми приятел ме помоли да му заема малка сума за ремонт на колата. Казах му, че нямам, въпреки че в този момент имах спестени пари. Можех да му помогна, но алчността ми каза „Парите трябва да работят за теб, не за други“. Същият ден купих нов токен, който се оказа измама. Загубих парите. Приятелят ми си намери друг заем и още ми е обиден. Също така лъжа родителите си. Казвам им, че парите, които ми изпращат, отиват за учебници, а всъщност ги обръщам в акции. Често усещам как се отчуждавам от хората, които обичам. Мисля за проценти и лихви, вместо за разговори и моменти. Когато спечеля, се чувствам над всички. Когато губя, се прехапвам и търся следващото нещо. Осъзнавам, че парите не са цел, а средство, но вътре в мен има глад, който никога не се засища.
Изядох тортата за рождения ден
Аз съм 17-годишно момиче и обожавам сладки. Миналата седмица майка ми поръча голяма шоколадова торта за рождения ден на малкия ми брат. Тортата стоеше в хладилника, покрита, целият дом миришеше на шоколад. Въртях се около кухнята като котка около мляко. Брат ми се вълнуваше за тортата; баща ми казваше „Не я пипай“. Но аз не издържах. Късно вечерта, когато всички заспаха, се промъкнах в кухнята. Отворих хладилника и отрязах малко парче за „да опитам“. Вкусовете се разтвориха в устата ми – шоколад, крем, блат. Казах си – само още една хапка. След десет минути бях изяла половината торта. Спирка нямаше. Когато осъзнах, че почти няма торта, в паника изравних остатъците, опитах се да изгладя ръбовете, но очевидно беше повредена. В леглото си лежах с болен стомах и вина. На следващата сутрин всички бяха шокирани. Брат ми плачеше, майка ми ме гледаше с разочарование. Опитах се да се оправдая, че котката може би е виновна, но очевидно тя не може да отвори хладилника. Майка ми хукна към сладкарницата да поръча нова торта, но беше твърде рано. Празникът се превърна в хаос. Чувствах се ужасно, но дълбоко в себе си все още си мислех за вкуса на шоколада. Не е първият път. Често ям тайно храната на другите. В хладилника вкъщи винаги изчезват парчета сирене, колбаси, десерти. Казвам, че не зная, но всички знаят, че съм аз. Чудя се дали това е проста лакомия или дълбока дупка, която запълвам с храна. Срамувам се, че развалих рождения ден на брат си заради жаждата си за сладко.
Тя от съседния отдел
Аз съм 22-годишен младеж, работя в нов технологичен стартъп. От няколко месеца все не мога да си изкарам от главата едно момиче от съседния отдел. Работим на различни етажи, но се срещаме в асансьора и в кухнята за кафе. Имам приятелка от гимназията, с която сме заедно от години, но мисълта за колежката ми е обсебваща. Всеки път, когато тя влезе в стаята, усещам сърцето ми да се разтупти и не мога да се концентрирам. Започнах да си намирам повод да слизам до офиса ї „случайно“, за да я видя за няколко минути. В главата си си представям как я прегръщам, как се смея с нея, как вечеряме и се прибираме заедно. Чувствам се виновен, защото никога не съм изневерявал на приятелката си и обичам връзката ни. Но тази похотлива фантазия ме кара да се чувствам жив. Не съм споделил на никого. Единствено най-близкият ми приятел знае, че постоянно говоря за „момичето от дизайна“. Наскоро имахме тийм билдинг. Тя седна до мен, говорихме за музика, за пътувания. Изпих няколко бири и смелостта ми порасна. Казах ї, че обичам усмивката ї. Тя се засмя и ми каза, че я карам да се изчервява. Допирът на ръката ї до моята ме разтрепери. До края на вечерта не се случи нищо повече, но аз едва не се прибрах с нея. Вместо това я изпратих до таксито и се прибрах при приятелката си, където ме гризеше вина. Оттогава отново си представям сценарии. Искам да спра да мисля за нея, но всеки ден я срещам. Знам, че трябва да съм честен с приятелката си, но ме е страх да не я изгубя. Това мой грях ли е? Похотливият ми ум ме кара да мечтая за неща, които може би никога няма да се случат.
Тя от съседния отдел
Аз съм 22-годишен младеж, работя в нов технологичен стартъп. От няколко месеца все не мога да си изкарам от главата едно момиче от съседния отдел. Работим на различни етажи, но се срещаме в асансьора и в кухнята за кафе. Имам приятелка от гимназията, с която сме заедно от години, но мисълта за колежката ми е обсебваща. Всеки път, когато тя влезе в стаята, усещам сърцето ми да се разтупти и не мога да се концентрирам. Започнах да си намирам повод да слизам до офиса ї „случайно“, за да я видя за няколко минути. В главата си си представям как я прегръщам, как се смея с нея, как вечеряме и се прибираме заедно. Чувствам се виновен, защото никога не съм изневерявал на приятелката си и обичам връзката ни. Но тази похотлива фантазия ме кара да се чувствам жив. Не съм споделил на никого. Единствено най-близкият ми приятел знае, че постоянно говоря за „момичето от дизайна“. Наскоро имахме тийм билдинг. Тя седна до мен, говорихме за музика, за пътувания. Изпих няколко бири и смелостта ми порасна. Казах ї, че обичам усмивката ї. Тя се засмя и ми каза, че я карам да се изчервява. Допирът на ръката ї до моята ме разтрепери. До края на вечерта не се случи нищо повече, но аз едва не се прибрах с нея. Вместо това я изпратих до таксито и се прибрах при приятелката си, където ме гризеше вина. Оттогава отново си представям сценарии. Искам да спра да мисля за нея, но всеки ден я срещам. Знам, че трябва да съм честен с приятелката си, но ме е страх да не я изгубя. Това мой грях ли е? Похотливият ми ум ме кара да мечтая за неща, които може би никога няма да се случат.
Ще уча утре… май
Не знам защо всички очакват толкова от мен. Майка ми все ме натиска с „училището е най-важното“, баща ми пита как вървят „целите“ ми… А аз просто искам да си лежа и да не ме закачат. Миналия месец трябваше да уча за важен изпит по математика. Учителката ни предупреди: „Този тест ще ви определи крайната оценка.“ Имах две седмици. През първата гледах TikTok, направих си нов плейлист, подреждах си гардероба (все едно това някога ми е било важно). Казвах си: „Още има време, утре ще се захвана.“ После дойде втората седмица. Същото. Един ден даже реших „да се настроя психически“ и просто стоях и си зяпах тавана. Вечерта преди теста се паникьосах, взех някакви стари листи, отворих YouTube с уроци, но всичко ми се размаза в главата. Резултатът: двойка. Първата ми по този предмет. Не плаках. Просто седях и се чудех – как така позволих да се случи? Майка ми, разбира се, побесня. А аз само казах: „Ще го оправя.“ Ама дълбоко в себе си знам – няма гаранция. Ако пак оставя всичко за после? И ето ме – отново си лежа, скролвам и си мисля, че трябва да уча. Ще уча. Утре. Обещавам.
Без него на рождения ми ден
Миналата седмица имах рожден ден. 34. Не съм от тези, дето обичат да празнуват шумно, но винаги каня най-близките – семейството, няколко приятели. Обаче тази година реших да не каня брат ми. С него не сме се карали официално. Просто отношенията ни се развалиха от няколко години. Всичко започна, когато си купих апартамент, а той подхвърли: „Хубаво е, че родителите ни така те бутат.“ Не беше истина. Сам си го изкарах, с ипотека, с бачкане по 10-12 часа. Но това ме жегна. Оттогава, всеки път, когато се видим, усещам някакъв сарказъм в тона му. Коментарчета за колата ми, за работата ми, за това как „все успявам“. А аз мълча. Гледам да не се конфронтирам. Но тази година реших – край. Няма да го каня. Нека разбере, че не го искам в живота си, ако ще само да пуска забележки. Рожденият ден мина добре. Смях, торта, подаръци. Само майка ми попита: „А къде е брат ти?“ Отговорих: „Ами, може би не го сметнах за нужен тази година.“ След няколко дни получих съобщение от него: „Явно вече не съм част от семейството. ОК. Успех.“
Колежката
С нея се познаваме от почти година. Работим в една сграда, но в различни фирми. Запознахме се в асансьора. Усмихна ми се първа. Оттогава винаги, когато се засечем, си казваме „здрасти“, но не от онези празни, а с очи, които сякаш търсят продължение. Никога не съм си позволявал нещо. Имам приятелка, живеем заедно, не сме идеални, но я обичам. Или поне така си мислех. Миналата седмица, вечерта, пак я видях. Беше с нова прическа, различен парфюм – и отново този поглед, малко по-дълъг от нужното. Разменихме няколко думи. После тя ме попита: „Искаш ли да изпием по нещо? Няма нищо лошо в това, нали?“ И ето ме, седя с нея в някакво полупразно барче до офиса, с чаша в ръка и стомах на възел. Говорим за всичко – музика, книги, какво мразим в хората. Тя ми се смее така, както никой не го прави напоследък. Слагам ръка на масата, неволно близо до нейната. Тя не я отдръпва. В този миг, всичко в мен вика да се наведа, да я целуна, да пренебрегна реалността за един следобед. Но не го направих. Прибрах се късно, миришещ на чужд парфюм. Гаджето ми нищо не попита. Аз също нищо не казах. Но не мога да спра да мисля – ако още веднъж ме покани?
Служебно обучение с колежката
Миналата седмица бях на служебно обучение във Велико Търново – тридневен семинар, с преспиване в хотел. Не очаквах нищо особено, дори малко ме дразнеше, че трябва да се отделя от рутината. Но още първата вечер нещата се промениха. След лекциите, повечето колеги решиха да останат в ресторанта на хотела. И аз слязох – ей така, за по една бира. Седнах в края на масата и точно до мен – Калина. Не бях я виждал преди, явно беше от друг офис. Черна коса, кожа като порцелан, и онзи тип усмивка, която усещаш в стомаха. Говорихме, смяхме се, разменихме разни работни клюки. И после тя каза: „Ако искаш, да се качим горе – имам още вино.“ Не знам какво ме удари. Знаех, че не бива. Женен съм. Имам дете. Но се усмихнах и тръгнах след нея. На вратата ѝ спрях. Сърцето ми биеше, като че ли тийнейджър съм. Тя отключи и се обърна към мен: „Само да знаеш – не очаквам нищо. Просто ми е приятно.“ И тогава, за секунда, ми мина мисълта да ѝ кажа „лека нощ“ и да си тръгна. Но не го направих. Преспах при нея. Цяла нощ. На сутринта се почувствах като друг човек – и не в хубавия смисъл. Не съм казал нищо на жена си. Калина също не го е повдигала. Но не спирам да мисля – това ли съм аз? Или просто се поддадох на моментна слабост?