Зареждане...
📜 Всички грехове
Разгледай всички споделени грехове и гласувай за тях
Намерени 17 гряха
Ядох от пода… и не съжалявам
Не знам кога се превърнах в този човек. Може би беше по време на карантината. Или по-рано – още в детството, когато баба ми ми казваше: „Хапни си още малко, слаб си“. Сега съм на 26, живея сам, и имам две слабости: бургерите и нощите, в които никой не може да ме спре. Миналата събота си поръчах голям бургер меню с два допълнителни соса, лукчета, и десерт. Не защото бях гладен. Просто защото исках. Пуснах си сериал, отворих капака на кутията и започнах да ям с бавни, дълги хапки, сякаш съм в реклама. На третата хапка бургерът се разпадна. Парче месо падна на пода. Сосът се разля по паркета. Погледнах го. Замръзнах. И после… коленичих. Без да мисля, го взех и го лапнах. Не го измих. Не го духнах. Просто го изядох, сякаш нищо не се е случило. А после… продължих. Дъвчех с апетит, с ръмжене. Бях сам и свободен. Нямаше кой да ме съди. В края на вечерта изядох и остатъците от картофките. Облизах пръстите си до сухо. После дори изсмуках малката чашка с чесновия сос, като шотче. На сутринта ме болеше стомахът. Не физически. Психически. Погледнах празните кутии и се намразих. За кратко. До вечерта вече бях забравил. И поръчах ново меню. Същото. Само че този път — и с милкшейк. Понякога хората ме питат защо не излизам. Защо не се показвам по снимки. Казвам им, че съм интроверт. Че работя много. Но истината е, че в мен живее звяр. И този звяр не иска разходки. Той иска бекон. Може да звучи отвратително, но в онзи момент, на пода, с месо между пръстите, се чувствах истински жив. Може би съм просто жалък. Може би съм болен. Но искам да знам… дали поне малко ме разбираш? Или мястото ми е само в ада?
Животът ѝ изглеждаше перфектен… затова реших да го съсипя
Имах съученичка от гимназията – Лора. От онези, дето винаги са „перфектни“: коса като в реклама, зъби като на инфлуенсърка, гадже с кола, родителите ѝ с вила в Банско. Докато аз… живеех в панелка, с баща, който смени три работи за една година, и майка, която все ме сравняваше с нея. След като завършихме, не я бях виждала с години. Но един ден я открих случайно в Instagram – 23К последователи, снимки от Париж, Бали, вечни усмивки. Беше започнала да става „инфлуенсър“. И точно тогава се върна онова гадно чувство в гърдите – завистта. Тихо, студено, плътно. И ми хареса. Направих си фалшив профил – красиво име, чуждестранна снимка. Започнах да я следвам, да харесвам нещата ѝ. Пишех ѝ мило, коментирах ѝ сторитата. Тя ми отговори. Доверчиво. След две седмици ѝ казах, че съм PR агент и мога да ѝ осигуря партньорства, стига да ми даде мейла и телефона си. Получих ги. После започнах да пращам жалби до фирмите, с които работеше – че използва филтри, че подвежда, че купува последователи. Използвах истински скрийншоти и измислени сигнали. Две марки ѝ прекратиха кампаниите. А когато приятелят ѝ качи снимка с нея, писах от анонимен акаунт, че тя му изневерява с фотографа си. След две седмици изтри всички техни снимки. Сега профилът ѝ е заключен. Последователите намаляха. Последната ѝ снимка има 400 лайка. Поглеждам го всеки ден… и се усмихвам. Може би утре ще ѝ пиша пак – вече с истинския си профил. Ще ѝ кажа, че е много смела, че харесвам как продължава напред. Ще се преструвам на приятелка. Но ще я мразя. Всеки лайк. Всеки филтър. Всяка усмивка. Кажи ми… това прави ли ме чудовище?
Аз съм доброто момиче… но не и в петък вечер
Казвам се А. и съм на 19. Родителите ми мислят, че съм кротка, че уча усърдно и че имам „доброто влияние“ върху приятелките си. Истината? В петък вечер ставам съвсем друга. Миналата седмица излязохме с момичетата в един нов бар. Облякох рокля, която обикновено не нося – къса, прилепнала, с цепка до бедрото. Почувствах се различна още щом се погледнах в огледалото. Някак по-силна… и гладна. Не за храна. Там беше той. Барманът. Синеоки, татуиран, точно от типа, който майка ми нарича „проблем“. Поръчах коктейл, но погледът ми искаше нещо друго. Той ми се усмихна. Казах му името си. Той не каза своето, но ми намигна и ми подаде втория коктейл „от заведението“. Половин час по-късно бях зад бара с него. Устните му имаха вкус на мента и ром. Не помня как се стигна до тоалетната. Но помня как дръпна бикините ми настрани. Помня парата на огледалото, как записа номера ми с пръст по замъгленото стъкло. И помня, че излязох оттам с разрошена коса и усмивка, която не беше за родителски очи. На следващата сутрин ми написа: „Петък пак?“. Изтрих съобщението, преди майка ми да го види. Но после написах: „Само ако е в тоалетната пак“. Аз съм доброто момиче. През деня. Но след 22:00… предпочитам да съм нечий грях. Според теб… заслужавам ли да отида в ада?
Винаги съм бил „най-добрият приятел“
Казвам се Алекс и съм на 17 години. Винаги съм бил „най-добрият приятел“ в компанията – този, който дава съвети за гаджета, слуша любовни драми и се опитва да бъде неутрален. Но миналата седмица се случи нещо, което разтърси всичко в мен – нещо, за което не исках да призная дори на себе си. Беше обедната почивка в училище. Аз и приятелите ми седяхме край фонтана в двора и разглеждахме стари мемета в телефона ми. Изведнъж видях как Мария минава покрай нас – тази съученичка с дълга кестенява коса, усмивка на безгрижно момиче и очи, които сякаш виждат директно в душата ти. Сърцето ми започна да бие по-бързо и въпреки че се преструвах, че нищо не се е случило, ръцете ми се разтрепериха. След час химия, Мария се върна към локалното бюфетче, за да си купи сандвич. Тогава реших – няма да я оставя да си тръгне така просто. Събрах смелост и се доближих, като се престорих, че търся телефонен заряден кабел. Тя се обърна, усмихна се и каза: „Той е в чантата ми.“ С ръка, която не спираше да трепери, посегнах към чантата ѝ и протегнах ръка да взема кабела. Срещнах дланта ѝ и усетих топлина, която мина по цялата ми ръка. В същия миг светът заглъхна. Видях как ръцете ни се допират и се отпуснах – момент на чиста, невинна, но толкова силна похот, че не можех да се усмихна. Отвърнах поглед – и тя погледна в моите очи. Очите ѝ бяха малко объркани, но не и уплашени. Усетих, че трябва да кажа нещо смислено, но вместо думи изскочи шепот: „Обичаш ли ме?“ Тя се засмя леко, после кимна и каза: „Може би…“ Нямах представа какво последва – няколко неловки секунди, в които дишането ми беше спряло. После Мария извади кабела и го пъхна в раницата си. „Благодаря“, каза тихо, и се обърна да тръгне. Стоях и гледах гърба ѝ, докато се изчезваше зад ъгъла на коридора. Вече не бях просто „най-добрият приятел“. Вече бях онзи, който усеща вълнение при всяка нейна усмивка и тръпката от допира на ръцете ни. И макар да не знам накъде ще ни отведе това, за пръв път в живота си изпитах похот, която не беше просто физическо желание – беше смесица от вълнение, страх и надежда, че може би следващия път ще държа нейната ръка още по-силно.
Лошо ли е да си горделив
Никога не съм мислила, че съм особено горда, докато миналия месец не се случи нещо, което ме накара да се почувствам като герой в някой филм. В училище имахме голямо изложение по биология. Темата ми беше „Митохондрии – енергийните централи на клетката“. Звучеше скучно, но аз реших да го направя впечатляващо – с 3D макет, мигащи LED светлини и дори малък вентилатор, който да “раздухва” „клетъчната мембрана“. През нощта бях останала будна до 3 часа, лепейки картон, програмирайки ардуино и пробвайки всякакви варианти. Бях сигурна, че ще спечеля първото място. На реда за представяне всички гледаха макетите – някои бяха просто постери, други – кратки презентации на лаптоп. Когато дойде моят ред, аз застанах пред дъската и със самочувствие включих феновете и лампичките. Макетът започна да пулсира в синьо и зелено, докато обяснявах ролята на митохондриите в клетъчния метаболизъм. Учителката по биология се зарадва, други ученици зяпаха, а аз усещах как гордостта ми нараства с всяка изречена фраза. Когато дойде времето за оценяване, съдии обикаляха и задаваха въпроси: „Как регулираш скоростта на вентилатора?“, „Защо избра тези цветове?“, „Каква е връзката с човешките заболявания?“ Отговарях бързо и убедително. Краят на презентацията беше придружен от малко конфети (да, сложих и конфети в макета – тайно купени от магазина за парти артикули). Публиката избухна в шумни аплодисменти. Мислех, че няма да има конкуренция за мен, но изненадата беше, че второто място спечели съученичката ми Ана, която направи макет на дихателната система със змееви кости и дори звук на вдишване и издишване. Огледах се и видях как лицето ми изсветлява от гордост – пак бях първа, но този път споделената гордост на класа беше още по-сладка. Вечерта, когато отидох вкъщи, майка ми ме похвали, баща ми снимаше макета за телефона си, а аз за миг си помислих: „Е, горделивостта не е толкова лошо нещо, когато ти помага да направиш нещо готино.“ После се усмихнах и изключих макета – утре ще е ден за нови проекти и нови доводи да се гордея.