Не благодарим на помощника си защото се боя

На 28 години съм. През последните две години помощник ми е Марко - човек, който помага на всички без очакване на благодарност. Помогна ми да напусна невръстен брак, подкрепи ме финансово, слушаше нощни панични атаки. Всичко беше изумително. Но последния месец съм напълно враждебна към него. Всяка благодарност звучи фалшива, виното ми е психологическо. Вместо да му кажа спасибо откритo, замразявам комуникацията. Той не разбира защо. Пресяли се подсъзнателни страхове - боя се, че ако му благодаря с сърце, ще ми трябва цял живот. Страхът от зависимост от неговата добрина е парализиращ. Последната седмица всяко известие от него ме ядосва. "Как си?", "Могу ли да помогна?" - отговарям студено. Знам, че действам несправедливо. Той дори не знае, че го наказвам за моите собствени травми от родители, които помощ дават със условия. Снощи написа: "Всичко нормално ли е? Изглеждаш далеч." Сърцето ми се стегна. Вместо да отворя душа, блокирах го в социалните мрежи. Сега плача защото знам, че губя най-добрия човек в живота си, защото не мога да прием благодарност без страх. Моята враждебност е убийца на добрите неща. И не мога да спра.