Зареждане...
📜 Всички грехове
Разгледай всички споделени грехове и гласувай за тях
Намерени 170 гряха
Винаги съм бил „най-добрият приятел“
Казвам се Алекс и съм на 17 години. Винаги съм бил „най-добрият приятел“ в компанията – този, който дава съвети за гаджета, слуша любовни драми и се опитва да бъде неутрален. Но миналата седмица се случи нещо, което разтърси всичко в мен – нещо, за което не исках да призная дори на себе си. Беше обедната почивка в училище. Аз и приятелите ми седяхме край фонтана в двора и разглеждахме стари мемета в телефона ми. Изведнъж видях как Мария минава покрай нас – тази съученичка с дълга кестенява коса, усмивка на безгрижно момиче и очи, които сякаш виждат директно в душата ти. Сърцето ми започна да бие по-бързо и въпреки че се преструвах, че нищо не се е случило, ръцете ми се разтрепериха. След час химия, Мария се върна към локалното бюфетче, за да си купи сандвич. Тогава реших – няма да я оставя да си тръгне така просто. Събрах смелост и се доближих, като се престорих, че търся телефонен заряден кабел. Тя се обърна, усмихна се и каза: „Той е в чантата ми.“ С ръка, която не спираше да трепери, посегнах към чантата ѝ и протегнах ръка да взема кабела. Срещнах дланта ѝ и усетих топлина, която мина по цялата ми ръка. В същия миг светът заглъхна. Видях как ръцете ни се допират и се отпуснах – момент на чиста, невинна, но толкова силна похот, че не можех да се усмихна. Отвърнах поглед – и тя погледна в моите очи. Очите ѝ бяха малко объркани, но не и уплашени. Усетих, че трябва да кажа нещо смислено, но вместо думи изскочи шепот: „Обичаш ли ме?“ Тя се засмя леко, после кимна и каза: „Може би…“ Нямах представа какво последва – няколко неловки секунди, в които дишането ми беше спряло. После Мария извади кабела и го пъхна в раницата си. „Благодаря“, каза тихо, и се обърна да тръгне. Стоях и гледах гърба ѝ, докато се изчезваше зад ъгъла на коридора. Вече не бях просто „най-добрият приятел“. Вече бях онзи, който усеща вълнение при всяка нейна усмивка и тръпката от допира на ръцете ни. И макар да не знам накъде ще ни отведе това, за пръв път в живота си изпитах похот, която не беше просто физическо желание – беше смесица от вълнение, страх и надежда, че може би следващия път ще държа нейната ръка още по-силно.
Лошо ли е да си горделив
Никога не съм мислила, че съм особено горда, докато миналия месец не се случи нещо, което ме накара да се почувствам като герой в някой филм. В училище имахме голямо изложение по биология. Темата ми беше „Митохондрии – енергийните централи на клетката“. Звучеше скучно, но аз реших да го направя впечатляващо – с 3D макет, мигащи LED светлини и дори малък вентилатор, който да “раздухва” „клетъчната мембрана“. През нощта бях останала будна до 3 часа, лепейки картон, програмирайки ардуино и пробвайки всякакви варианти. Бях сигурна, че ще спечеля първото място. На реда за представяне всички гледаха макетите – някои бяха просто постери, други – кратки презентации на лаптоп. Когато дойде моят ред, аз застанах пред дъската и със самочувствие включих феновете и лампичките. Макетът започна да пулсира в синьо и зелено, докато обяснявах ролята на митохондриите в клетъчния метаболизъм. Учителката по биология се зарадва, други ученици зяпаха, а аз усещах как гордостта ми нараства с всяка изречена фраза. Когато дойде времето за оценяване, съдии обикаляха и задаваха въпроси: „Как регулираш скоростта на вентилатора?“, „Защо избра тези цветове?“, „Каква е връзката с човешките заболявания?“ Отговарях бързо и убедително. Краят на презентацията беше придружен от малко конфети (да, сложих и конфети в макета – тайно купени от магазина за парти артикули). Публиката избухна в шумни аплодисменти. Мислех, че няма да има конкуренция за мен, но изненадата беше, че второто място спечели съученичката ми Ана, която направи макет на дихателната система със змееви кости и дори звук на вдишване и издишване. Огледах се и видях как лицето ми изсветлява от гордост – пак бях първа, но този път споделената гордост на класа беше още по-сладка. Вечерта, когато отидох вкъщи, майка ми ме похвали, баща ми снимаше макета за телефона си, а аз за миг си помислих: „Е, горделивостта не е толкова лошо нещо, когато ти помага да направиш нещо готино.“ После се усмихнах и изключих макета – утре ще е ден за нови проекти и нови доводи да се гордея.