Зареждане...
📜 Всички грехове
Разгледай всички споделени грехове и гласувай за тях
Намерени 21 гряха
Ще уча утре… май
Не знам защо всички очакват толкова от мен. Майка ми все ме натиска с „училището е най-важното“, баща ми пита как вървят „целите“ ми… А аз просто искам да си лежа и да не ме закачат. Миналия месец трябваше да уча за важен изпит по математика. Учителката ни предупреди: „Този тест ще ви определи крайната оценка.“ Имах две седмици. През първата гледах TikTok, направих си нов плейлист, подреждах си гардероба (все едно това някога ми е било важно). Казвах си: „Още има време, утре ще се захвана.“ После дойде втората седмица. Същото. Един ден даже реших „да се настроя психически“ и просто стоях и си зяпах тавана. Вечерта преди теста се паникьосах, взех някакви стари листи, отворих YouTube с уроци, но всичко ми се размаза в главата. Резултатът: двойка. Първата ми по този предмет. Не плаках. Просто седях и се чудех – как така позволих да се случи? Майка ми, разбира се, побесня. А аз само казах: „Ще го оправя.“ Ама дълбоко в себе си знам – няма гаранция. Ако пак оставя всичко за после? И ето ме – отново си лежа, скролвам и си мисля, че трябва да уча. Ще уча. Утре. Обещавам.
Без него на рождения ми ден
Миналата седмица имах рожден ден. 34. Не съм от тези, дето обичат да празнуват шумно, но винаги каня най-близките – семейството, няколко приятели. Обаче тази година реших да не каня брат ми. С него не сме се карали официално. Просто отношенията ни се развалиха от няколко години. Всичко започна, когато си купих апартамент, а той подхвърли: „Хубаво е, че родителите ни така те бутат.“ Не беше истина. Сам си го изкарах, с ипотека, с бачкане по 10-12 часа. Но това ме жегна. Оттогава, всеки път, когато се видим, усещам някакъв сарказъм в тона му. Коментарчета за колата ми, за работата ми, за това как „все успявам“. А аз мълча. Гледам да не се конфронтирам. Но тази година реших – край. Няма да го каня. Нека разбере, че не го искам в живота си, ако ще само да пуска забележки. Рожденият ден мина добре. Смях, торта, подаръци. Само майка ми попита: „А къде е брат ти?“ Отговорих: „Ами, може би не го сметнах за нужен тази година.“ След няколко дни получих съобщение от него: „Явно вече не съм част от семейството. ОК. Успех.“
Колежката
С нея се познаваме от почти година. Работим в една сграда, но в различни фирми. Запознахме се в асансьора. Усмихна ми се първа. Оттогава винаги, когато се засечем, си казваме „здрасти“, но не от онези празни, а с очи, които сякаш търсят продължение. Никога не съм си позволявал нещо. Имам приятелка, живеем заедно, не сме идеални, но я обичам. Или поне така си мислех. Миналата седмица, вечерта, пак я видях. Беше с нова прическа, различен парфюм – и отново този поглед, малко по-дълъг от нужното. Разменихме няколко думи. После тя ме попита: „Искаш ли да изпием по нещо? Няма нищо лошо в това, нали?“ И ето ме, седя с нея в някакво полупразно барче до офиса, с чаша в ръка и стомах на възел. Говорим за всичко – музика, книги, какво мразим в хората. Тя ми се смее така, както никой не го прави напоследък. Слагам ръка на масата, неволно близо до нейната. Тя не я отдръпва. В този миг, всичко в мен вика да се наведа, да я целуна, да пренебрегна реалността за един следобед. Но не го направих. Прибрах се късно, миришещ на чужд парфюм. Гаджето ми нищо не попита. Аз също нищо не казах. Но не мога да спра да мисля – ако още веднъж ме покани?
Служебно обучение с колежката
Миналата седмица бях на служебно обучение във Велико Търново – тридневен семинар, с преспиване в хотел. Не очаквах нищо особено, дори малко ме дразнеше, че трябва да се отделя от рутината. Но още първата вечер нещата се промениха. След лекциите, повечето колеги решиха да останат в ресторанта на хотела. И аз слязох – ей така, за по една бира. Седнах в края на масата и точно до мен – Калина. Не бях я виждал преди, явно беше от друг офис. Черна коса, кожа като порцелан, и онзи тип усмивка, която усещаш в стомаха. Говорихме, смяхме се, разменихме разни работни клюки. И после тя каза: „Ако искаш, да се качим горе – имам още вино.“ Не знам какво ме удари. Знаех, че не бива. Женен съм. Имам дете. Но се усмихнах и тръгнах след нея. На вратата ѝ спрях. Сърцето ми биеше, като че ли тийнейджър съм. Тя отключи и се обърна към мен: „Само да знаеш – не очаквам нищо. Просто ми е приятно.“ И тогава, за секунда, ми мина мисълта да ѝ кажа „лека нощ“ и да си тръгна. Но не го направих. Преспах при нея. Цяла нощ. На сутринта се почувствах като друг човек – и не в хубавия смисъл. Не съм казал нищо на жена си. Калина също не го е повдигала. Но не спирам да мисля – това ли съм аз? Или просто се поддадох на моментна слабост?
Изядох тортата за рождения ден на малката ми сестра… и излъгах, че я е взел съседското куче
Сестра ми имаше рожден ден. Навърши 7. Беше се вълнувала седмици наред – щеше да има гости, балони, подаръци и, разбира се, нейната любима ягодова торта с розови розички и името ѝ написано с бял крем. Аз бях на 20, живея още вкъщи, уча „нещо в университета“, но не ходя редовно. Повечето време стоя пред компютъра или пред хладилника. Денят преди рождения ѝ ден тортата беше доставена – красива, огромна, в картонена кутия с надпис „Внимание: НЕ Я БЪРКАЙТЕ“. Беше 2 през нощта. Всички спяха. Аз станах да пия вода, минах покрай хладилника… и отворих. Само да я видя. Само да я помириша. Само да си отрежа малко. Само едно парче. После още едно. И още едно. Неусетно стоях на пода в кухнята, с пластмасова лъжица в ръка и крем по бузата. Ядях като диво животно – лакомо, без мисъл, без капка спирачка. Не знам кога спрях. Може би когато видях дъното на кутията. Може би когато стомахът ми се сви от болка. Станах, затворих кутията и я скрих под леглото ми. Не питаш защо – не знам. Паника. Срам. Но и… странно удовлетворение. На сутринта майка ми полудя. Сестра ми плачеше. Вратата беше отворена, и аз казах: — Мисля, че беше съседското куче. Видях го да души торбите до вратата. Излъгах. Грозно. Безсрамно. А тя… ми повярва. Купиха друга торта в последния момент. По-малка, не толкова хубава. А аз… лежах в леглото с болен стомах и мазен екран на телефона. Оттогава всяка година на рождения ѝ ден, когато видя торта, се сещам. Не за вкуса, а за лицето ѝ – разочаровано, наранено. И въпреки това… има една част от мен, която пак би го направила. Защото в онзи момент тортата беше по-важна от истината.
Купих си фалшиви последователи, за да надмина приятелката си… и после я докладвах в Instagram
Бяхме приятелки от училище. Споделяхме всичко – гримове, гаджета, сълзи, мечти. Но тя винаги беше „по-“ от мен. По-харесвана. По-красива. По-забелязвана. След гимназията тя стана инфлуенсърка – грим туториали, снимки на плажове, партньорства със сайтове за дрехи. Профилът ѝ растеше. Харесванията ѝ – хиляди. А моите снимки? 73 лайка и коментари само от мама. Гледах я и вътрешно кипях. Не го показвах. Усмихвах се. Подкрепях я. Но започнах да я следя обсесивно. Проверявах кога качва. С кого. Къде. И какви хаштагове ползва. Един ден ми писна. Отворих сайт за Instagram ботове и поръчах 10 000 фалшиви последователи за себе си. После още 5 000. За няколко дни профилът ми „избухна“. Хората започнаха да ми пишат. Получих дори оферта за бартер. Но лайковете си оставаха по 100. Тогава реших да премина към следващата стъпка. Написах до Instagram, че тя използва платени последователи, че рекламира продукти без обозначение и че манипулира алгоритъма. Прикачих скрийншоти. Част от тях – фалшифицирани. Седмица по-късно профилът ѝ беше свален. Прати ми съобщение от резервен акаунт: — Моля те, ако знаеш нещо… помогни ми. Отговорих: — Може би някой ти завижда. Имах 15 000 последователи, а тя – нула. Победа? Не знам. Оттогава мина година. Профилът ми е мъртъв. Хората разбраха, че не съм „истинска“. А тя? Върна се. С нов акаунт, с по-малко последователи, но с повече ангажираност. А аз? Гледам, лайквам и мълча. И се чудя – ако ѝ кажа, че бях аз… дали ще ми прости? Или ще направи същото с мен?
Спах с гаджето на майка ми. И той дори не съжалява.
Бях на 19, когато тя се влюби. Майка ми. След години самота, разбито сърце и лоши мъже, най-сетне намери „своя човек“. Иван. 42. Строителен предприемач с брадичка тип “внимание, алфа мъжкар”, златен ланец и аромат на скъп одеколон. Приех го. Усмихвах му се. Наричах го „бат Иво“ пред приятелките си. Но тайно… гледах татуировката на гърдите му, когато се размъкваше без тениска из хола. Майка ми работеше на смени. И често оставяхме само двамата вкъщи. Първо мълчахме. После говорехме. После започнахме да се закачаме. Един ден гледах филм на дивана. Той седна до мен. Докосна коляното ми, уж случайно. Аз не го дръпнах. — Знаеш ли, че не си дете вече? — прошепна. — Знам — отвърнах. И се наведох към него. Целувката ни беше бавна. Неприлична. Без вина. А може би с прекалено много. Отидохме в спалнята на майка ми. Свалих му колана. Той ми вдигна блузата. Прозорецът беше отворен, а навън пееха щурци. А аз… бях напълно съзнателна какво правя. След това легнах до него в леглото ѝ. Той запали цигара. Усмихна се и каза: — Ако не казваш, няма проблем. И аз не казах. Повтаряхме го още няколко пъти. Винаги, когато тя не беше там. Един път дори докато беше под душа. Станахме бързи. Безшумни. Ненаситни. Сега той вече не е с майка ми. Напусна я. Каза, че „не са на една честота“. А мен още ме следи в Instagram. Слага лайкове на селфитата ми. Понякога си мисля, че тя усеща. Но никога не ме е попитала. Може би защото не иска да чуе отговора. Аз пък не съжалявам. Не и напълно. В онзи момент… усещах, че държа власт. И тя ми хареса.
Плеснах майка си. И не съжалявам. Още.
Бях на 17. Тийнейджър, пълен с хормони, страхове и гняв, който не знаеш къде да излееш. Майка ми винаги е била строга – типът човек, който говори, сякаш командва полк. Забраняваше ми да излизам след 20:00, проверяваше ми телефона, решаваше с кого мога да се виждам. Бях добър ученик. Не пиех, не пушех, не бягах от училище. Но това нямаше значение – в нейните очи аз бях проекция, не човек. В онази вечер само си бях позволил да не ѝ вдигна веднъж. Бях с приятели, слушах музика, не чух телефона. Когато се прибрах, тя ме чакаше. Не с думи. С крясъци. С викове. С упреци, които бяха по-болезнени от шамар. „Ще станеш като баща си!“, изкрещя тя. А баща ми ни беше напуснал, когато бях на 5. И винаги ме беше страх, че вътре в мен има нещо от него. И тогава избухнах. Без да мисля, без да искам – просто я плеснах. Не силно. Но достатъчно, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Не от болка. От шок. Тя не каза нищо. Просто излезе от стаята. Затвори се в спалнята. Не ме погледна до следващата сутрин. А аз? Стоях на пода, с глава в ръцете, и се чудех какво, по дяволите, съм направил. Минаха години. Сега съм на 24. Имаме нормална връзка. Помагам ѝ. Пазарувам. Плащам сметки. Понякога се смеем заедно. Но онзи момент… той виси между нас. Тя никога не го спомена. Аз също не. Но всяка Коледа, когато ѝ подавам подарък, виждам как ръката ѝ леко трепва. Може би си спомня. Може би не. А аз? Аз си го спомням. Всеки път, когато чуя някой да повишава тон. Всеки път, когато се ядосам. Плеснах майка си. Бях дете, наранено от думи. Но го направих. И ако трябва да съм честен… има мигове, в които пак бих го направил. Само за да се чуя. Само за да се усетя жив. Това ме прави чудовище, нали?
Излъгах приятелката ми, че ще живеем заедно… само за да взема заем на нейно име
Бях с нея две години. Не беше най-красивата, нито най-умната, но имаше нещо, което нямам – чисто кредитно досие. Аз – с две бързи заеми, едно закъсняло плащане и червено в ЦКР. Тя – ангелски профил, работи като медицинска сестра, винаги внася на време, вярва в любовта и „общото бъдеще“. Един ден ѝ казах, че искам да заживеем заедно. В ново място. Да започнем „начисто“. Очите ѝ блеснаха. Вече бях избрал апартамент под наем. Не много скъп, но с хубав интериор. Казах ѝ, че трябват около 10 000 лв. – за депозит, мебели, техника и малко „начален старт“. Тя нямаше спестени пари. Но имаше добра заплата и доверие в мен. Подадохме документите. Помогнах ѝ да си отвори мобилно банкиране, уж за да следим бюджета заедно. В деня, в който преведоха парите… ги изтеглих. Всичките. Купих си телефон, нов лаптоп, изплатих старите си дългове. Дори си поръчах златен синджир. Без шега. Тя се вълнуваше: „Кога ще местим нещата?“. Отговарях: „Скоро, само уреждам някои документи“. След десет дни ѝ казах, че трябва да замина в чужбина по спешност – уж за работа. Изтрих си Facebook. Смени си номера. Изчезнах. Тя звъня на общи приятели, писа ми имейли, прати ми гласови съобщения, в които плаче. Не ѝ отговорих. Не защото не ми пукаше… а защото знаех, че ще започна да се оправдавам. Сега живея в друг град. С други хора. Казвам, че лаптопът ми е подарък от фирмата. Че съм започнал на чисто. Никой не знае. Но понякога нощем… чувам гласа ѝ в главата си. Как казва: „Ще живеем заедно, нали?“. И ме свива под лъжичката. Не ѝ върнах нищо. Не ѝ писах. Не се извиних. Знам, че това е грозно. Подло. Алчно. Но тогава… просто исках да си върна живота. На всяка цена.
Правихме го в библиотеката… между рафтовете с класика
Уча българска филология. Да, знам – звучи скучно, старомодно и „за зубрачки“. Но библиотеката на университета… тя крие повече истории от всички книги вътре. Запознах се с него в час по съвременна литература. Преписвах си лекции, а той ми подаде бележка: „Тази тема е скучна. Искаш ли да четем по-друг начин?“ Усмихнах се. Започна с шеги, после съобщения, после кафе „само като колеги“. След това изведнъж и двамата открихме, че обожаваме книгите на Вапцаров… и езиците на телата си. Библиотеката стана нашето тайно място. Винаги на третия етаж. Там, където почти никой не стъпва, защото мирише на мухъл и стара хартия. Първо беше само целувка. Между „Под игото“ и „Тютюн“. После ръцете му трепнаха под ризата ми. След това всичко избухна. Правихме го прави. На колене. С лице към стената. С отворени рафтове, които проскърцваха. И страх, че някой ще ни хване. Веднъж библиотекарката дойде да провери какво търсим. Той отвори книга и зачете с английски акцент, аз кимах сериозно. А после, щом тя се отдалечи… свалих бельото си под полата. Без да каже нищо, той се върна при мен. В онзи момент не съществуваше нищо друго. Нито авторите. Нито правилата. Нито моралът. Само телата ни, парата по стъклото и дъхът ми, който звучеше по-силно от всяка лекция. Никога не говорихме за чувства. Само за текстове. За цитати. И за следващата ни „среща“. Сега е в чужбина. Не сме се чували от месеци. Но всеки път, когато мина покрай онзи рафт… усещам как сърцето ми прескача. И бедрата ми – леко потръпват. Понякога си мисля, че може би това беше мръсно. Неприлично. Грях. А понякога си казвам – може би това беше най-истинското четене, което съм правила.
Отказах работа за 5 бона, защото било ‘под нивото ми’… после взех 1200 лв. в кол център
Завърших „Бизнес администрация“ с отличие. Имам сертификати, стаж в международна фирма, C1 английски и LinkedIn профил с 5 звездички. Родителите ми се гордеят. Баба ми казва, че съм „много кадърен“. След дипломирането получих предложение за позиция „Оперативен мениджър“ в логистична компания. 5 000 лева заплата, служебен лаптоп, ваучери за храна. И офис в индустриална зона. Отказах. Защо? Защото в обявата пишеше „частично административни и физически задължения“. Физически? Аз? С диплома? Да местя кашони? Казах си: „Не си учил 4 години, за да станеш мултифункционален хамалин“. После ми писаха от една рекламна агенция – търсеха копирайтър. Но тестовото задание било „твърде обидно за моето ниво“. Не го направих. След това – HR агенция ме покани на интервю. Но офисът им беше в Люлин. А аз живея в Центъра. Как да пътувам с метрото като… обикновен човек? Отказах. Пак. Минаха три месеца. После шест. Спестяванията ми се стопиха. LinkedIn стана тих. Gmail – още по-тих. В крайна сметка, след почти година, кандидатствах в кол център. Без видеоинтервю. Без тест. Само с гласа си. Взеха ме веднага. 1200 лв. чисто. 8 часа на слушалки. Клиенти, които ми крещят. Мениджъри, които ми пращат emoji в служебния чат. И аз, който тихо хапя гордостта си като суха филия. Всяка сутрин, когато тръгвам за работа, минавам покрай сгради, в които можех да работя. С костюм. С визитка. С респект. А сега? Нося служебна тениска и слушалки, които миришат на чужди уши. И все пак… когато някой ме попита защо не съм си намерил „нещо по-хубаво“, казвам: — Просто чакам правилната възможност. Не съм човек, който прави компромиси. А всъщност… правя компромис със себе си всеки ден. Само и само да не призная, че тогава… сбърках.
Продадох фирмата на шефа ми зад гърба му
Работех като търговски директор в малка, но стабилна фирма за хранителни добавки. Шефът ми — готин тип, около 50, доверчив, старомоден. Повечето неща се случваха на хартия. Аз се грижех за новите партньорства, срещите, доставките… и електронната поща. В един момент започнаха да идват запитвания за франчайз, за дистрибуция в чужбина. Шефът ми все се дърпаше: „Нека сме малки, но честни“. Аз обаче виждах нещо друго – златна мина. Един ден писаха от Румъния – верига фитнес магазини, искат да станат официален партньор. Вместо да препратя мейла, отговорих от мое име. Със същия домейн. Представих се за „съосновател“. Уредих всичко – условия, логистика, цена. И дадох личната си фирма като посредник. Печалбата беше двойна. Фирмата купуваше от моята фирма, която купуваше от нашата. Един вид – препродадох стоката ни на самите нас, с надценка. Шефът ми дори ми каза: — Браво, страхотна сделка. Добре си се справил. И аз се усмихнах. А той дори не разбра, че си плаща на мен втори път. След два месеца си купих нова кола. Казах, че е с кредит. Истината е – платих я кеш. Направо от печалбата. Всичко минаше през мен. Фактури, куриери, контакти. Уредих така нещата, че дори ревизия да има, няма да намерят нищо – само добри търговски резултати. Усещането? Страхотна тръпка. Като да крадеш със стил. Без маска. Без оръжие. Само с мозък и подпис. Понякога се замислям – не е ли грозно? Да се възползваш от човек, който ти вярва? Може би. Но всеки път, когато мина покрай офиса в новата си кола, си казвам: — Ако не бях аз, сделката нямаше да я има. Та… алчно ли е, че си взех каквото заслужавам? Или просто съм по-умен от него?