Крещя на детето си за дребни неща и после се мразя за това

На 34 години съм и съм започнала да се превръщам в майката, коялто никога не исках да бъда. Вчера синът ми разля мляко на килима и започнах да крещя: "Колко пъти да ти казвам внимавай!" Гласът ми се разцепи от ярост.

Мартин е на 6 години. Устните му се разтреперяха, очите му се напълниха със сълзи. "Съжалявам, мамо", прошепна той. Сърцето ми се смачка като хартия, но яростта беше по-силна. "Винаги правиш същото! Никога не внимаваш!"

Той се скри в стаята си и не излезе до вечеря. Когато го повиках да яде, дойде като уплашено животинче. "Ще внимавам занапред", каза тихо. Стомахът ми се обърна наопаки от вина.

Минала седмица беше с домашното. Забрави да направи едно упражнение по математика. Гневът ме завладя като цунами: "Безотговорен си! Как така забравяш?" Ръцете ми се стискаха в юмруци. Той започна да плаче отчаяно: "Ще го направя сега, мамо, моля те!"

Баща му беше такъв - крещеше за всяко нищо. Заклех се, че никога няма да съм като него. А сега виждам същия страх в очите на детето си, който имах като дете.

Снощи ме прегърна преди лягане: "Обичам те, мамо, дори когато си ядосана." Сърцето ми се разцепи на две. "И аз те обичам, мой ангел", прошепнах, но думите звучаха празно. Знам, че го съсипвам със същата ярост, която съсипа и мен.