Саботирах интервюто на братовчед ми от завист към успеха му

На 34 години съм и работя като счетоводител в малка фирма с 800 лева заплата. Братовчед ми Атанас, на 29 години, работи като програмист в София с 4000 лева заплата. Всеки семеен събор е мъчение - той разказва за нови проекти, пътувания, новата си кола. Родителите ми го хвалят непрекъснато: "Виж Атанас какъв е станал!", "Защо не се вземеш пример от него?". Стомахът ми се сплита на възел всеки път.

Миналия месец ми се обади развълнуван: "Имам интервю в Google! Представяш ли си? Може да се преместя в Дъблин!" Ръцете ми заспаха от притеснение. Сърцето ми се сви като юмрук. Защо винаги на него му се случват хубавите неща, а аз гния в тази мизерна фирма?

Попитах го кога е интервюто. "В петък от 15:00. Толкова съм нервен", каза той. "Ще направя всичко възможно да не го провокам." Тогава ми хрумна коварният план. Ръцете ми потрепараха от вълнение.

В четвъртък вечерта му се обадих с фалшиво загрижен глас: "Атанас, мисля че грешиш за часа. Не беше ли в 11:00 сутринта?" Гласът му веднага стана неуверен. "Не, сигурен съм че е в 15:00." Но аз натиснах: "Провери отново имейла. Май братовчедка Мария каза 11:00 когато я попитах."

Чух как отваря лаптопа. Минута мъчително мълчание. "Странно, пише 15:00, но сега се притеснявам страшно. Ами ако съм разбрал грешно? Ами ако те очакват в 11:00 и ще изглеждам като идиот?"

"Обади им се и потвърди", предложих с мед в гласа. Знаех, че ако се обади в 22:00 вечерта и попита за часа, ще изглежда неорганизиран и недоверчив.

На другата сутрин се събуди в 6:00, измори се с притеснения и неувереност. В крайна сметка се появи в офиса им в 10:30, за да "потвърди часа". Секретарката го погледна странно: "Интервюто ви е в 15:00, сър." Лицето му пламна от срам.

Интервюто мина зле. Беше изморен, стресиран, не можеше да се концентрира. Отказаха му още същия ден.

Когато ми се обади да ми каже, гласът му беше разбит: "Мисля че се провалих заради нервите. Не можах да мисля ясно." Аз го утешавах с фалшиво съчувствие: "Сигурно ще се появи друга възможност", докато вътрешно ликувах.

Вчера научих, че другият кандидат, който взе работата, всъщност е с по-слаба квалификация от него. Стомахът ми се сви от вина, но все още не мога да спра да се радвам че той "не успя". Когато си представя как можеше да бъде в Дъблин, а аз да остана тук, ръцете ми се стискат в юмруци от злоба.