Откраднах книгата на съседа и никога не я върнах

Бях на дванадесет години когато го направих. Съседът ни, бай Тодор, имаше невероятна библиотека. Всяка събота ме канеше да чета при него, а аз му носех домашен сладкиш от мама. Един ден видях книга с кожена подвързия на масата му — стара, пожълтяла, с миризма на история. Отворих я и сърцето ми заби. Беше ръкописен дневник на дядо му от Балканската война.

Когато бай Тодор отиде в кухнята да направи чай, пъхнах книгата под якето си. Ръцете ми трепереха, а лицето ми гореше. Излъгах го, че ми се прибира рано.

Седмици наред четях дневника под завивките с фенерче. Всяка дума беше като прозорец към друг свят. Но когато бай Тодор започна да търси книгата, усетих как стомахът ми се свива. Виждах го как разбърква рафтовете, как пита жена си, как се чуди дали не я е загубил.

Така и не я върнах. Бай Тодор почина две години по-късно. Книгата все още стои в шкафа ми, и всеки път когато я видя, усещам тежестта на онзи следобед.