Ядох от пода… и не съжалявам

Не знам кога се превърнах в този човек. Може би беше по време на карантината. Или по-рано – още в детството, когато баба ми ми казваше: „Хапни си още малко, слаб си“.

Сега съм на 26, живея сам, и имам две слабости: бургерите и нощите, в които никой не може да ме спре.

Миналата събота си поръчах голям бургер меню с два допълнителни соса, лукчета, и десерт. Не защото бях гладен. Просто защото исках. Пуснах си сериал, отворих капака на кутията и започнах да ям с бавни, дълги хапки, сякаш съм в реклама.

На третата хапка бургерът се разпадна. Парче месо падна на пода. Сосът се разля по паркета. Погледнах го. Замръзнах. И после… коленичих.

Без да мисля, го взех и го лапнах. Не го измих. Не го духнах. Просто го изядох, сякаш нищо не се е случило.

А после… продължих. Дъвчех с апетит, с ръмжене. Бях сам и свободен. Нямаше кой да ме съди.

В края на вечерта изядох и остатъците от картофките. Облизах пръстите си до сухо. После дори изсмуках малката чашка с чесновия сос, като шотче.

На сутринта ме болеше стомахът. Не физически. Психически. Погледнах празните кутии и се намразих. За кратко.

До вечерта вече бях забравил. И поръчах ново меню. Същото. Само че този път — и с милкшейк.

Понякога хората ме питат защо не излизам. Защо не се показвам по снимки. Казвам им, че съм интроверт. Че работя много. Но истината е, че в мен живее звяр. И този звяр не иска разходки. Той иска бекон.

Може да звучи отвратително, но в онзи момент, на пода, с месо между пръстите, се чувствах истински жив. Може би съм просто жалък. Може би съм болен.

Но искам да знам… дали поне малко ме разбираш? Или мястото ми е само в ада?