Изядох тортата за рождения ден на малката ми сестра… и излъгах, че я е взел съседското куче

Сестра ми имаше рожден ден. Навърши 7. Беше се вълнувала седмици наред – щеше да има гости, балони, подаръци и, разбира се, нейната любима ягодова торта с розови розички и името ѝ написано с бял крем.

Аз бях на 20, живея още вкъщи, уча „нещо в университета“, но не ходя редовно. Повечето време стоя пред компютъра или пред хладилника.

Денят преди рождения ѝ ден тортата беше доставена – красива, огромна, в картонена кутия с надпис „Внимание: НЕ Я БЪРКАЙТЕ“.

Беше 2 през нощта. Всички спяха. Аз станах да пия вода, минах покрай хладилника… и отворих. Само да я видя. Само да я помириша. Само да си отрежа малко.

Само едно парче.

После още едно. И още едно. Неусетно стоях на пода в кухнята, с пластмасова лъжица в ръка и крем по бузата. Ядях като диво животно – лакомо, без мисъл, без капка спирачка.

Не знам кога спрях. Може би когато видях дъното на кутията. Може би когато стомахът ми се сви от болка.

Станах, затворих кутията и я скрих под леглото ми. Не питаш защо – не знам. Паника. Срам. Но и… странно удовлетворение.

На сутринта майка ми полудя. Сестра ми плачеше. Вратата беше отворена, и аз казах:
— Мисля, че беше съседското куче. Видях го да души торбите до вратата.

Излъгах. Грозно. Безсрамно. А тя… ми повярва.

Купиха друга торта в последния момент. По-малка, не толкова хубава. А аз… лежах в леглото с болен стомах и мазен екран на телефона.

Оттогава всяка година на рождения ѝ ден, когато видя торта, се сещам. Не за вкуса, а за лицето ѝ – разочаровано, наранено.

И въпреки това… има една част от мен, която пак би го направила. Защото в онзи момент тортата беше по-важна от истината.