Завиждам на сестра си

Аз съм на 18 години и имам по-голяма сестра, която винаги е била перфектната дъщеря в очите на нашите родители. Тя е отличничка, спортува, има приятел, с който изглеждат щастливи, и винаги намира време да помага на мама у дома. От малка я гледам как се справя и как всички я хвалят. Дори роднините по празници казват: "Защо не бъдеш като нея?". В началото и аз исках да я догоня, но колкото повече се стараех, толкова по-невъзможно ми изглеждаше.

Миналата година кандидатствахме заедно в университет. Тя беше приета на първо желание, а аз в списъците на резервите. Когато разбрах, че е успяла, първата ми мисъл не беше радост за нея, а гняв и завист. Казах "Честито", но в главата ми бушуваше мисълта, че не е справедливо. Започнах да я наблюдавам тайно и да се сравнявам. Отварях й тетрадките, за да видя как си води бележките, проверявах й социалните мрежи, за да разбера с кого се вижда. Веднъж, когато бяхме двете вкъщи, нарочно счупих купата, която тя беше спечелила от състезание, и после обвиних котката. Видях болката в очите й, но въпреки това изпитах някакво задоволство.

Тази завист ме превръща в човек, когото не харесвам. Започнах да се отдалечавам от приятелите си, защото постоянно се сравнявах и с тях. Нещо в мен щракна, когато чух сестра ми да плаче на телефон, защото е уморена от очакванията, които всички имат към нея. Разбрах, че всеки има своите трудности, дори и тези, на които завиждаме. Реших да поговоря с нея. Признах й, че ми е тежко да живея в нейната сянка. Тя се усмихна тъжно и ми каза, че и на нея й е трудно. Сега се опитвам да гледам на успехите й като на вдъхновение, а не като на заплаха. Работя върху собствените си интереси и се уча да се радвам искрено на чуждите постижения. Завистта още понякога се обажда, но вече знам, че не е път към щастие.