Служебно обучение с колежката

Миналата седмица бях на служебно обучение във Велико Търново – тридневен семинар, с преспиване в хотел. Не очаквах нищо особено, дори малко ме дразнеше, че трябва да се отделя от рутината. Но още първата вечер нещата се промениха.

След лекциите, повечето колеги решиха да останат в ресторанта на хотела. И аз слязох – ей така, за по една бира. Седнах в края на масата и точно до мен – Калина. Не бях я виждал преди, явно беше от друг офис. Черна коса, кожа като порцелан, и онзи тип усмивка, която усещаш в стомаха.

Говорихме, смяхме се, разменихме разни работни клюки. И после тя каза: „Ако искаш, да се качим горе – имам още вино.“ Не знам какво ме удари. Знаех, че не бива. Женен съм. Имам дете. Но се усмихнах и тръгнах след нея.

На вратата ѝ спрях. Сърцето ми биеше, като че ли тийнейджър съм. Тя отключи и се обърна към мен: „Само да знаеш – не очаквам нищо. Просто ми е приятно.“ И тогава, за секунда, ми мина мисълта да ѝ кажа „лека нощ“ и да си тръгна.

Но не го направих.

Преспах при нея. Цяла нощ. На сутринта се почувствах като друг човек – и не в хубавия смисъл. Не съм казал нищо на жена си. Калина също не го е повдигала. Но не спирам да мисля – това ли съм аз? Или просто се поддадох на моментна слабост?