Казах на баба, че ще ѝ пазарувам… и ѝ източих картата

Баба ми е на 82. Живее сама в панелка в „Люлин“, трудно ходи, но все още пази ума си остър. Винаги е била пестелива, никога не е харчила излишно. Но пък винаги държеше да помага – особено на мен.

Един ден ѝ предложих да ѝ пазарувам редовно, защото „я обичам и искам да ѝ е по-лесно“. Истината? Забелязах, че пенсионната ѝ карта е от по-стар тип, без SMS известия.

Взе ми я с доверие. Даде ми и ПИН-а, без да се замисли. „Само за хляб и кисело мляко, момчето ми“, ми каза. Усмихнах се.

Първия път похарчих 15 лева. Втория – 28. На третия ден реших да си поръчам AirPods. От нейната карта.

Не ме спря нищо. Дори не трепнах. Казах си, че ще ѝ ги върна. Че ще ги взема само за малко. Че това не е кражба.

След месец бях изтеглил над 1200 лева. За маратонки, курсове, излизания. Все казвах, че съм „зает и не мога да ѝ донеса бележките от магазина“, а тя не настояваше. Вярваше ми. Дори ме хвалеше на съседките.

Един ден поиска сама да иде до банкомата. Помогнах ѝ. Тя въведе ПИН-а. Балансът беше… 8.74 лв. Погледна ме. После картата. И после само прошепна:
— Сигурно има грешка.

Имах готова лъжа: „Може някой да я е хакнал“. Тя кимна. А после каза:
— Добре, момчето ми. Щом ти си до мен, всичко ще е наред.

Прибрах картата обратно. На другия ден я оставих вкъщи. Излязох. И я изтеглих до последната стотинка.

Тя не пита повече. Аз не спирам да харча. И не, не ми е зле от това. Харесва ми, че мога да си поръчам всичко. Харесва ми, че имам контрол.

Но понякога вечер, когато съм сам и слушам как вратата на баба ми скърца, си мисля…

Кой е по-зле? Тя – с празна сметка? Или аз – с пълни джобове, пълни с вина?