Колежката

С нея се познаваме от почти година. Работим в една сграда, но в различни фирми. Запознахме се в асансьора. Усмихна ми се първа. Оттогава винаги, когато се засечем, си казваме „здрасти“, но не от онези празни, а с очи, които сякаш търсят продължение.

Никога не съм си позволявал нещо. Имам приятелка, живеем заедно, не сме идеални, но я обичам. Или поне така си мислех.

Миналата седмица, вечерта, пак я видях. Беше с нова прическа, различен парфюм – и отново този поглед, малко по-дълъг от нужното. Разменихме няколко думи. После тя ме попита:

„Искаш ли да изпием по нещо? Няма нищо лошо в това, нали?“

И ето ме, седя с нея в някакво полупразно барче до офиса, с чаша в ръка и стомах на възел. Говорим за всичко – музика, книги, какво мразим в хората. Тя ми се смее така, както никой не го прави напоследък. Слагам ръка на масата, неволно близо до нейната. Тя не я отдръпва.

В този миг, всичко в мен вика да се наведа, да я целуна, да пренебрегна реалността за един следобед.

Но не го направих.

Прибрах се късно, миришещ на чужд парфюм. Гаджето ми нищо не попита. Аз също нищо не казах. Но не мога да спра да мисля – ако още веднъж ме покани?