Мързя да се грижа за болния си дядо и го оставям сам цели дни

Живея с дядо ми Христо в къща в Пловдив. Той е на 82 години и след инсулта преди 6 месеца се движи трудно и има нужда от помощ. Майка ми живее в Германия и ми изпраща пари всеки месец да се грижа за него. Проблемът е, че ми омръзна. Всяка сутрин трябва да му донеса лекарства, да му сготвя, да го изкъпя. Ръцете ми треперят от гадене всеки път когато трябва да го почиствам след тоалетна. Миризмата в стаята му ме кара да повръщам. Започнах да се измъквам. Сутрин му оставям храна за цял ден и излизам с приятели. Казвам му че отивам на работа, въпреки че съм безработен от година. Прекарвам дните в паркове, кафенета, навсякъде само не вкъщи. Позавчера се върнах вечер и го намерих паднал до леглото. Викам те от 3 часа, каза ми със слаби думи. Мобилният ти е изключен. Сърцето ми се сви, но се преправих че съм работил допоздо. Помогнах му да стане и видях как в очите му има болка и разочарование. Вчера майка ми се обади от Мюнхен: Как е дядото? Звучиш уморен. Всичко е наред, излъгах я. Грижа се за него добре. Всъщност го бях оставил сам отново - бях в молче да пия бира със съученици. Когато се прибрах, дядо седеше сам в тъмната кухня. Не запалих лампата, обясни ми. Не мога да стигна до ключа. Стоял е в тъмното 4 часа защото е много горд да ме моли за помощ. Тази сутрин го чух да хърка странно в стаята си. Влязох и видях че е бледо като платно. Паниката ме сграбчи - ами ако се случи нещо докато съм навън? Какво ще кажа на майка си? На роднините? Но дори сега, докато пиша това, мисля къде да изляза след обяд. Мързи ме да седя с него, да го слушам как се оплаква от болките. Мързи ме да търпя миризмата, да му правя компания. Искам си живота назад. Знам че е гадно. Този човек ме е отгледал когато родителите ми работеха. Учил ме е да карам колело, разказвал ми е приказки. А сега го предавам в най-тежкия момент от живота му. Стомахът ми се свива от срам, но пак си правя планове да избяга от къщи.