Плеснах майка си. И не съжалявам. Още.

Бях на 17. Тийнейджър, пълен с хормони, страхове и гняв, който не знаеш къде да излееш. Майка ми винаги е била строга – типът човек, който говори, сякаш командва полк. Забраняваше ми да излизам след 20:00, проверяваше ми телефона, решаваше с кого мога да се виждам.

Бях добър ученик. Не пиех, не пушех, не бягах от училище. Но това нямаше значение – в нейните очи аз бях проекция, не човек.

В онази вечер само си бях позволил да не ѝ вдигна веднъж. Бях с приятели, слушах музика, не чух телефона. Когато се прибрах, тя ме чакаше. Не с думи. С крясъци. С викове. С упреци, които бяха по-болезнени от шамар.

„Ще станеш като баща си!“, изкрещя тя.

А баща ми ни беше напуснал, когато бях на 5. И винаги ме беше страх, че вътре в мен има нещо от него.

И тогава избухнах. Без да мисля, без да искам – просто я плеснах. Не силно. Но достатъчно, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Не от болка. От шок.

Тя не каза нищо. Просто излезе от стаята. Затвори се в спалнята. Не ме погледна до следващата сутрин.

А аз? Стоях на пода, с глава в ръцете, и се чудех какво, по дяволите, съм направил.

Минаха години. Сега съм на 24. Имаме нормална връзка. Помагам ѝ. Пазарувам. Плащам сметки. Понякога се смеем заедно. Но онзи момент… той виси между нас.

Тя никога не го спомена. Аз също не.

Но всяка Коледа, когато ѝ подавам подарък, виждам как ръката ѝ леко трепва. Може би си спомня. Може би не.

А аз? Аз си го спомням. Всеки път, когато чуя някой да повишава тон. Всеки път, когато се ядосам.

Плеснах майка си. Бях дете, наранено от думи. Но го направих.

И ако трябва да съм честен… има мигове, в които пак бих го направил. Само за да се чуя. Само за да се усетя жив.

Това ме прави чудовище, нали?