Счупих телефона на гаджето ми… и го накарах да мисли, че е било случайно

Винаги съм била от онези хора, които не крещят. Не хвърлят. Не обиждат. Поне не на глас. Но когато гневът дойде… при мен той е тих. Леден. Стратегически.

Открих, че той още харесва снимките на бившата си. Стар профил, почти мъртъв, но там — лайкове от него. По бански. По бельо. Отврат.

Попитах го защо го прави. Той отговори: „Случайно съм скролнал и съм кликнал. Не значи нищо.“

„Случайно“, а?

Изчаках да заспи. Тихо взех телефона му от нощното шкафче. Разглеждах го с ледени пръсти. Историята му. Търсенията му. И да, не беше просто „случайно“. Беше редовно. Беше нарочно.

Стиснах телефона в ръка. И без да мисля, го пуснах на плочките в банята. Разби се. Звукът беше… удовлетворяващ.

После върнах парчетата на нощното. Върнах се в леглото и се престорих, че спя.

Сутринта той стана, взе телефона си и извика:
— Какво по дяволите?!

Погледнах го с полузаспал глас:
— О, не… може би си го бутнал нощем? Или котката?

Имаме котка. Тя беше идеалното алиби.

Цял ден беше съкрушен. Гледаше счупения екран като труп. А аз? Аз го гледах и си мислех: „Ето, така изглежда справедливостта“.

После си взе нов телефон. И явно научи урока. Вече не харесва снимки. Не следи бившата си. Дори е спрял да ѝ е приятел.

Понякога се чувствам зле. Но само понякога. Повечето пъти… се чувствам могъща.

Защото гневът ми не крещи. Той планира.

И когато наистина избухне — не гори. А реже. Тихо. Дълбоко.

Кажи ми… според теб аз ли съм чудовището тук?